Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 220

- Да... Този инцидент много засегна покойния ми баща. Ко-гато научи за операцията, ме изпрати в Чикаго. За да не бъде самичка сестра му. Но нямаше нужда, бяха се сдобрили с Дже-ри. Мир на праха и, но леля Нюзхет беше особен човек. „Какво да правя, Сезгин, като го обичам“, ми каза. „А и аз започнах първа... Джери просто се защити.“ Когато чух това, замълчах. Но повече не се срещнах с онзи. „Да отидем заедно на ресторант“, предложи леля. Не се съгласих, защото бях убеден, че американецът отново ще и посегне, и той го направи. Тя повече не издържа и се разделиха. Ако ме питате, още го обичаше. Човекът е странно създание, господин Мющак... Отблъсква онези, които го ценят, и обича тираните.

Мисля, че ме съжаляваше. Вероятно беше научил, че съм бил изоставен. Знаеше, че винаги съм обичал леля му и никога няма да я забравя. Може би лично тя му е казала. В момент на съжаление и през сълзи... Не, не, повече не биваше да мисля така. Нюзхет не ме обичаше. Това беше очевидно. Ето, онзи Джери и разбил носа, а тя не го напуснала. Може би заради мен. Шазие твърдеше, че прекомерната любов може да прерасне в насилие и да причини сериозни душевни травми. Може би вниманието, което обръщах на Нюзхет, показването, че я ценя, е довело до безчувственост. Може би предпочиташе да я унижават, подценяват, дори и изневеряват. Кой може да каже какво е мислила? Както и да е, повече не биваше да си блъскам главата с такива въпроси и да се опитвам да разреша неразрешимото. Трябваше да мисля за престъплението.

Значи, Сезгин беше невинен. Не, това още не беше сигурно, само липсваха улики за задържането му. Заради това Не-взат му беше казал да не напуска града. Освен това, въпреки че скърбеше за нея, сякаш изобщо не одобряваше начина и на живот... Дори искрено се ядосваше. Вероятно при отиване в Чикаго срещата с човека, ударил Нюзхет, би наранила гордостта му. Но не би убил леля си заради това. Не заради наранена гордост, а заради отказ от продажбата на апартамента...

- И сега какво? - изказах мисълта си на глас. - Ще прода-дете ли сградата?

Изражението му показваше, че е обиден.

- Недейте, господин Мющак... Още не сме погребали леля. На кого му пука за блока? Дали съм в състояние да мисля за това?

Не мога да опиша колко се засрамих. „Този Мющак е доста безочлив. Винаги е възпитан, но понякога ги ръси ни в клин, ни в ръкав...“ Добре, лельо, добре, сгълчах проклетата майка на Шазие.

- Извини ме, Сезгин - опитах да се оневиня. - Не исках да кажа това. Не ми се сърди, много съм объркан...

Омекна и докосна ръката ми.

- Зная, зная... Вие сте добър човек - и очите му светнаха като от хубав спомен. - Знаете ли, че покойната ми баба ви наричаше „трън, дето и мравка не може да убоде“.

Не се изненадах, майката на Нюзхет открай време не ме харесваше. Беше я попитала: „Тоя мухльо ли намери след толкова дирене?“

Забелязал смущението ми, Сезгин се опита да ме успокои:

- Нещо лошо ли казах? Това за мравката не е в отрицателен смисъл...

Щях да кажа, че не съм се обидил, но древният асансьор със страшен шум спря пред нас. И двамата го погледнахме. Дървената врата се отвори. Някой полицай? Не, излезе млада жена с къносани коси под шал на рози и евтино бежова манто. Носеше пембена кофа и синя метла. Като ни видя, рече смутено: