Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 216

Нюзхет беше мъртва, любовта беше свършила. Наистина ли? Действително ли беше свършила? Наистина ли се бях отървал от тази слабост? Дали така лесно можеше да мине тази грандиозна сърдечна болест? Ако е така, то защо е тази нарастваща духовна болка, този обземащ ме песимизъм, тази празнота и липса... Защото тя беше повелителката на ума и сърцето ми. Как би живял робът без своя владетел? Възможно ли е?

Опасявайки се, че ако изчакам още малко, няма да вляза, блъснах желязната врата. Бях там, където ме свари излизането от кризата на забвението в онези часове, но сега беше светло. Изведнъж се стреснах - имаше някой пред асансьора. Не изглеждаше неприятелски настроен, напротив, усмихваше се:

- Господин Мющак, вие ли сте - опитваше се да се увери с присвити очи.

Забелязал, че съм притеснен, протегна ръка като познат.

- Хайде де, не ме ли познахте? Сезгин... Племенникът на Нюзхет.

Сезгин ли? Това ли беше онова къдрокосо момче, което знаех отпреди години? Думите на Нюзхет отекнаха в ума ми: „Няма го вече онова сладко дете... Станал е алчен.“ Веднага ми светна червената лампичка. Пуснали ли го са този алчен младеж? Защо? Не беше ли той убиецът? Затова ли ме викаше главен комисар Невзат? За да ми каже: „След като убиецът не е племенникът на жертвата, всички съмнения се струпват върху ви“? Не, преди мен беше асистентът на професор Тахир и може би негов съучастник, Четин.

- Какво става, господин Мющак, защо се вцепенихте -съвзе ме гласът на мъжа, чиито къдрави коси личаха единствено в бакенбардите.

- Изненадан съм, Сезгин! Колко сте променен! Нямаше да ви позная на улицата наистина.

- Мина много време... Когато се запознахме, бях дете. Около десетгодишно... - оживиха се от спомените помръкналите му от безсъние, потънали в тъмни сенки сини очи. - Какви прекрасни времена бяха... Госпожа Нюзхет и вие... Често идвахте у нас... - гласът му заглъхна, очите му се навлажниха. - Вие и госпожа Нюзхет... Какво ли не ни мина през главите...

И внезапно ме прегърна. Целият трепереше. Да, ридаеше безмълвно... Големият мъж се гушеше в прегръдките ми като беззащитно дете. Не знаех какво да правя, дори не го прегърнах. Горкичкият Сезгин, много страдаше. Не, той не беше убиец. А защо пък не? Както аз разигравах невинност въпреки празните си приказки, така и той можеше да прави номера... Трябваше да внимавам, и то много... Но сърце не ми даваше да му кажа, че лъже...

- Добре, Сезгин, добре - леко го потупах по гърба. - Не се измъчвай... Животът продължава - не се сещах за други успокоителни думи. Слава Богу, не продължи. Подсмръкна и се отдалечи от мен.