Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 214

- Телефонът ти звъни, Мющак.

- Моля?

- Телефонът ти, казвам... Нали твоят звъни?

Определено беше прав, звънът не идваше от камбанарията на все още непревзета на 29 май 1453 година църква, а от телефона в джоба на якето ми, чийто звук забравих да изключа. Много навреме... Кой ли ме търсеше тъкмо когато османската армия навлизаше в Константинопол. Все на мен се случват такива неща! Не мога да опиша колко се притесних.

- Извинете ме - казах и бръкнах в джоба. Възнамерявах да изключа звука, но на дисплея видях името на главен комисар

Невзат и се отказах. - Трябва да отговоря - поясних и се отдалечих от групата. Телефонът продължаваше да звъни. Що за упорство? Вдигнах разтревожен:

- Ало... Ало, кажете господин Невзат.

- Здравейте, професор Мющак - тонът му не издаваше нищо. - Надявам се, че не ви безпокоя. Да не сте в час?

Малко се поуспокоих.

- И така може да се каже, но няма значение, заповядайте, слушам ви.

- В момента сме в блока „Сахтиян“... В апартамента на госпожа Нюзхет...

Какво ти спокойствие. Приближаваха ме стъпка по стъпка. Да не би да са намерили в апартамента пръстовите ми отпечатъци?

- Да... - измънках.

- Трябва да дойдете.

Не трябваше да питам, но не се сдържах.

- Защо? Какво се е случило?

- Имам един-два въпроса, трябва да поговорим.

Полицаят беше категоричен и нямаше как да откажа.

- Добре - рекох, опитвайки се да потисна страха си. - До един час ще бъда там.

36

,Човекът е странно създание, господин Мющак

След като изслушахме историята, завършваща с откриването сред пръснатите един върху друг по улиците на Константинопол трупове на този на Константин Х! и предаването на отрязаната му глава на Завоевателя, както и последвалата смърт на принц Орхан, помолих Тахир Хакъ за разрешение да напусна групата.

- Няма ли да чуеш за навлизането на Завоевателя в града? - попита иронично. - Ще пропуснеш най-интересното.

Нямаше нищо за пропускане. Защото прекрасно знаех за тържественото навлизане върху бял кон на победителя в града, намаза в „Света София“, последвалия арест на Чандарлъ Халил паша и въздигането на османската държава до империя, което слага край на започналата по времето на баща му политическа криза. Дори имах разработка по темата: „Краят на Източната Римска империя и началото на Османската“. Не, не е така, разработката не беше моя, а на Нюзхет. Аз само и помагах. Дори да нямах представа за въпросите, пак трябваше да отида. Никой не можеше да ме обвини за унищожението на хиляди, жертвали живота си при обсадата преди стотици години, но заради убийството на любимата ми историчка можех да вляза в затвора.

- Трябва да се отбия при братовчедка ми. Познавате я, Ша-зие... - прибързано отговорих на професора. - Семейни проблеми...

Всъщност не излъгах за Шазие. Не бях толкова тъп, че да отида при главен комисар Невзат с пистолет в чантата си.

Първо щях да се отбия при братовчедка си и после да отида в блока „Сахтиян“.

- На Османбей ли отиваш?

Гласът му беше изпълнен със съмнение. Тревогата в погледа му се люшкаше като османските кораби, обсадили Константинопол. Дали излъгах? Нямаше ли да се отбия не в Османбей, а в Шишли, в апартамента на Нюзхет? И какво означаваше това телефонно обаждане?