Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 215

- Да, отивам към Османбей, в клиниката на Шазие - потвърдих спокойно. - Ще дадем под наем онзи магазин на Сиркед-жи. - Не знам дали ми повярва, но поне така изглеждаше. И да не беше, не бях длъжен да му давам отчет къде отивам и какво ще правя.

- Щом става дума за семейни въпроси - отивай. И поздрави Шазие...

- Благодаря, ще и предам - вдигнах ръка и се обърнах към групата. - Довиждане, приятели, приятно изкарване...

Оказаха се възпитани хора, без възражения се сбогуваха с мен. И най-вече бас-баритонът Бахри, който каза, задържайки дълго ръката ми:

- Аз не съм специалист по темата, господин Мющак. Но не съм имал лоши намерения, просто питах. Простете, ако с нещо съм ви засегнал.

Може да се каже, че раздялата с тях ме натъжи и се чувствах съкрушен като водач на керван, изоставил го насред път. Е, това не продължи дълго. Няколко крачки след отделянето от групата мисълта защо ли главен комисар Невзат ме вика в дома на Нюзхет ме налегна с цялата си тежест. След като така прибързано ме беше потърсил, явно имаше нещо ново. Дали не бях оставил някакви улики в апартамента? Какви ти улики, нали изхвърлих в морето онзи нож за писма и сапуна с мирис на виолетки... Ами пръстовите отпечатъци? Не бях почистил кухнята и кабинета. Глупости, дори да бях оставил отпечатъ-

ци, нямах досие в полицията, как щяха да ги сравнят? Добре де, ами ако ме викаха да ги вземат? Ако беше така, щяха да ме привикат в полицията, а не в дома на Нюзхет. Може пък да са открили неразбираеми исторически текстове. Ама че дивотии! Нали Нюзхет е историк, каква работа има полицията с такива текстове... Ами ако са намерили документи за Завоевателя и отцеубийството... Макар Тахир Хакъ да отричаше, Невзат не изглеждаше твърде убеден... Нищо че няма логика, най-важното е казаното от професор Тахир за Четин. Всъщност, ако подредим заподозрените, Сезгин е преди Четин. И още е в ареста... Малко се успокоих, нямах причини за безпокойство. Така разведрен се качих в таксито. Въпреки спирането на снеговалежа трафикът беше ужасен. Едва стигнах след час до приемната на Шазие. Нямаше я. Чудесно, оставих чантата си на секретарката и се отправих към блока „Сахтиян“.

На улицата пред блока нямаше и помен от онази плътна белота. Остаряващите блокове бяха още по-неприветливи след стопяването на снега. Стигнах до блока „Сахтиян“, газейки по мокрите тротоари. На светло сградата, която навремето беше от най-престижните в Шишли, ми се видя още по-рухнала. Завладя ме особено усещане - не тревога, нещо като съдба или по-лошо... Нюзхет... Да, вече я нямаше. Жената, смисъл на живота ми, не беше отишла на километри далеч, а в нищото. В мрака, вакуума, безкрайността... Потисках изпитваната преди време дълбока тъга по нея с надеждата, че някой ден отново ще се срещнем и ще започнем отначало. Тази надежда вече липсваше и макар и глупаво, повече не можех да храня тези свързващи ме с живота упования за щастие. Както беше написала в прощалното си писмо Нюзхет преди отпътуването за Чикаго, всичко беше свършено. Изречението от една дума, в което не повярвах преди двайсет и една години и не приех, сега добиваше смисъл. Да, свършено беше. Някакъв убиец беше прекратил лъжливите ми надежди и мечти с подарения ми нож за писма. А може да беше за добро... Да е доказал с обикновено убийство колко велико е заблуждението да обречеш живота си на една любов.