Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 213

Градът падна - тези две думи обиколили стените като магически ключ за отваряне на вратите. С издигането на слънцето и по стените на Егрикапъ и Едирнекапъ се появили еничари. Мястото на византийското знаме с двуглавия орел било заменено с османското в червено и зелено, войниците нахлули в града като река през порутените стени и отворените порти и се сражавали с все сили, за да приключат щурма, донесъл на султана им прозвището Завоевателя. Виковете „Градът падна!“ обикаляли обграждащите Константинопол стени заедно с пролетния вятър и сломявали и последните съпротивителни сили на защитниците. Нашите успели да проникнат в града не само по суша, но и през стените откъм морето. През първите часове битката била много ожесточена. Войниците, гневно чакали пред стените петдесет и четири дни, губили другар след другар петдесет и четири дни, се нахвърлили безмилостно върху защитниците. Говори се, че по улиците потекли реки от кръв. Горките жители - уплашени до смърт побягнали към „Света София“, от безпомощност и все още таена надежда за сбъдване на древно пророчество.

Професор Тахир ме погледна възторжено.

- Разреши ми аз да разкажа за това пророчество, Мющак... Научилите за падането на града им жители панически се опитвали да се доберат до колоната на Константин, сега Чемберлиташ. Защото вярвали в предсказанието, че когато врагът стигне до колоната, от небето ще слезе ангел и ще подаде на героя спасител омагьосан меч с думите: „Вземи този меч и с Божията благословия защити народа си.“ И този свят боец щял да тръгне по заповед на ангела, а османците щели да се уплашат и да избягат. Но това не се случило, нашите войски спокойно минали покрай колоната на Константин и стигнали до „Света София“.

Разбрал безнадеждността на ситуацията, император Константин свалил имперските си одежди, изкрещял: „Градът падна, защо съм още жив?“, и се нахвърлил срещу еничарите с меч в ръка. Смелият василевс знаел, че отива на смърт. Както винаги казвал, предпочитал достоен край, подобаващ на император, вместо живот в безчестие. Докато яркото пролетно слънце се издигало в небето, градът вече бил превзет, ожесточени битки се водели само до някои кули, църковните камбани замлъква-ли една по една и Константинопол се предавал къща по къща, улица по улица.

Разказът му беше толкова впечатляващ, че ми се причуха църковните камбани. Метален звук от камбанарията на все още непревзета от нашите църква. Слабо, но настойчиво звънтене. Мисля, че не само аз, а цялата група го чуваше. Защото професор Тахир беше млъкнал и се оглеждаше, опитвайки се да открие източника на звъна. Да, но защо се обърна към мен?