Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 212

Макар и изтощени от двучасовото размахване на саби и хвърляне на стрели и копия, защитниците продължили да отбраняват стените с огромна самоотверженост. Точно тогава изстреляното от гигантското оръдие на Орбан гюле направило огромна дупка в стената между Едирнекапъ и Топкапъ. Използвайки удобния момент, група от триста бойци веднага щурмувала разрушената стена. Дори успели да влязат в града. Но защитниците незабавно ги убили. Но все повече губели сили. А османците разполагали с отпочинали и прекрасно познаващи изкуството на боя хиляди еничари. С първите дневни лъчи, осветили кръвопролитието при стените, падишахът оттеглил и анадолските воини. Защитниците дори не се зарадвали, защото се страхували да се надяват. И скоро щели да разберат, че са прави. Султан Мехмед Хан, изпълняващ замисъла си стъпка по стъпка, застанал пред въоръжените до зъби, готови да убиват и да бъдат убити еничари, посочил със сабя стените и извикал: „Хайде, герои, хайде, лъвове мои, това е градът и той ни очаква. Хайде, юнаци, врагът е изтощен и ранен. Духът им е паднал, могат да побягнат всеки момент. Хайде вече да вземем този град... Напред!”

Еничарите и личната султанска гвардия поели към стените под закрилата на щитовете като гигантска костенурка. Про-светляващото небе не се виждало от стрели. Но опитните воини стигнали до стените без прекалено много жертви. Тогава отново влезли в близък бой. Камбаните на градските църкви биели като луди и призовавали всички на помощ на защитниците. Трябва да признаем, че те упорито се противопоставяли на нашите и размахвали саби четири часа на живот и смърт. Но не било възможно повече да удържат на толкова силна армия. Първият пробив дошъл съвсем неочаквано от големия герой в отбраната, Джовани Джустиниани. Доброволецът командир защитавал Романовата порта, сиреч Топкапъ насреща ни. Един еничар, приближаващ под оръдейните изстрели кулите сред труповете на османските герои, паднали пред стените, се озовал лице в лице с него. Дори другарите му да били дотичали, вече било късно. Нашият юнак вещо измъкнал сабята и я забил в генуезкия рицар. Тежко раненият Джустиниани се уплашил от смъртта и поискал да напусне крепостта. Въпреки молбите на Константин да остане Джустиниани наредил на хората си да го пренесат до кораба му. Бягството на Джустиниани и бойците му бил тежък удар. Сред защитниците настъпила паника. Това не убягнало на султана, следящ сражението отблизо; като забелязал объркването на противника, викнал към еничарите. „Врагът бяга, атака, юнаци, атака... Крепостта вече е наша. Градът падна, напред...“