Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 211

Жалко, но историята се пише с кръв. Винаги и навсякъде... - изражението му се промени, опита да се усмихне. - Измръзнахте ли? Отзад се намира музеят на Завоевателя... Ако искате, да влезем. Има великолепна панорама на 29 май, като я разгледате, ще разберете събитията по-добре. Там можем да довършим разказа.

- Не, господин Тахир - възрази госпожа Жале. - Нека продължим тук... Няма по-съвършена картина от сцената, която предизвика в представите ни разказът ви.

Най-много се изненадах от баритона на Бахри:

- Права е госпожата - рече, подсмърчайки от студа. - Нали тук се е разиграло всичко? Да останем на същото място. Няма да замръзнем.

След като никой не възрази, професорът получи възможност да стигне до последния ден на обсадата:

- Ранните часове на вторник, 29 май... Константинопол е потънал в злокобно мълчание в хладната пролетна нощ. Гену-езецът часовой на стената, опрял гръб в полуразрушена кула, слушал песента на щурците. Внезапно чул друг звук. Нещо като стенание, засилващо се все повече. Наострил уши. Лек повей носел звука откъм османския рубеж и той резонирал в стената. Часовоят ясно доловил арабска реч. „Аллах акбар... Аллах акбар...“ Звукът идвал от бреговете на Златния рог, разливал се на вълни по стените и достигал до Мраморно море. Още преди часовоят да призове към оръжие стените, мостовете, портите, дворците, църквите, домовете и целият град заедно с уплашените си жители потреперили от познатия възглас. Вече и щурците замлъкнали. Гигантските оръдия на Мехмед открили огън по стените. В османския стан засвирили победни тръби, задумкали тъпани. Зад стените настъпила паника. Първо забили църковните камбани. Безспирно биели чановете на всички християнски храмове в града, от малките до манастирските, и като ерихонски тръби сякаш възвестявали приближаващата беда. Започвало генералното настъпление.

Юнаците на капитан Хамза бей откъм морето, смелчаците на Заганос паша в Златния рог, стрелците на Караджа бей пред двореца „Влахерна“, храбрите анадолски воини на Исхак паша при „Топкапъ“, славещите се с непобедимост еничари - цялата османска армия като един тръгнала на бой. Но нападението щяло да се съсредоточи най-вече между Егрикапъ, Едир-некапъ и Топкапъ. Защото там стените били най-порутени. Защото натам били насочени оръдията. Защото най-славните воини и на двете страни били струпани в този район.

Султан Мехмед надянал ризницата и със сабя в ръце лично командвал атаката. Първо насочил към стените нередовната армия, наричана башибозук. Понесли стълби, с различни саби, малки и големи щитове и всякакво облекло се втурнали в атака, пеещи бойни песни на различни езици. Сред тях имало както турци, така и жадни за приключения сърби, германци, унгарци, та дори и византийци. Окопитилите се защитници веднага отговорили на нападението. Противопоставяли се на прииждащите като порой османски бойци с всичко възможно - гюлета от малки топове, татарски стрели, камъни от катапулти, вряла мазнина, изливана от стените, гръцки огън и всякакво ръчно оръжие. Атаката продължила около два часа. Но въпреки проявеното геройство и зачестилите жертви сражението на живот и смърт, без да се обръща внимание на умората, не дало резултат. Мехмед знаел, че така ще стане, и веднага оттеглил уморените, ранени, дали много жертви и паднали духом войници. Защитниците сметнали, че това е краят, и надали радостни възгласи. Възторжено отправяли благодарствени молитви към Иисус. Но радостта щяла да им приседне. Защото Мехмед вече бил навлязъл във втория етап на многократно обмисляната тактика. Дал заповед за настъпление на очакващата в бойна готовност група анадолски бойци. А те били много по-дисциплинирани и добре познаващи сражението в екип. Отпочинали и бодри, след заповедта на султана се втурнали като река от плът към стените с викове „Аллах, Аллах!“.