Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 210

Случило се няколко дни преди 29 май. Предвождана от духовници, многолюдна тълпа с икони на Богородица, молитви и песнопения решила да извърви пътя от Златния рог до Мраморно море. Целта им била да преминат по стените, за да повдигнат духа на защитниците и да призоват светците на помощ. Но още в началото на похода иконата на Дева Мария изведнъж паднала. Опитали се да я вдигнат, но тя била като прикована в земята и колкото и да се мъчили, не успели да я изправят. След доста усилия все пак я вдигнали, но в този момент започнала ужасяваща буря. Небето се продънило; дъжд на капки колкото биволско око, последван от градушка като орехи, се посипали върху множеството. За кратко време градските улици се превърнали в реки. Ако възрастните не държали децата, водата щяла да ги отнесе в морето. Така походът не завършил. Хората сметнали това за трагично предзнаменование. Но лошите поличби не спрели дотук. На следващия ден Константинопол бил обвит в плътна мъгла. Когато след часове се разнесла, над „Света София“ се появил жълт лъч. Той се издигнал бавно от великолепния купол към небето. Хората изпаднали в ужас. Защото Иисус бил светлина и явно ги напускал.

Всички тези поличби отново съживили суеверията. Според едно предсказание както градът бил построен от император Константин, така и краят му щял да настъпи при император със същото име. Дали вече не идвал този ден? Започналият съществуването си с Константин град с Константин ли щял да го завърши?

Според друго предсказание градът не можел да падне по пълнолуние. Защото при паганите закрилница на града била Хеката, богинята на луната. Докато сребърните лунни лъчи огрявали стените, градът бил в безопасност. Но точно по това време започнало лунно затъмнение, продължило часове. Всички тези поличби не били на добро. Песимизмът причинил по-големи психически травми, отколкото османската армия. Тогава хората се запътили към „Света София“. Нека си припомним, че откакто в този най-голям православен храм се отслужила литургия заедно с католиците, хората го смятали за опетнен и не влизали в него. Обаче след петдесет и повече дневната обсада те били толкова отчаяни и нещастни, че забравили верските различия и се подслонили там с надеждата Господ да се смили над тях.

И само гражданите ли? Държавниците също предусещали приближаващата беда. На едно съвещание била подхвърлена идеята императорът да напусне града със семейството си. Всички били съгласни. Но Константин отказал, без дори да се замисли. Решително заявил: „Вместо безчестен живот след падането на Константинопол предпочитам да ме погребат в земята му. Ще се бием - или ще спечелим, или ще загинем. Всяко едно е по-добро от живот в страх.“ Говори се, че участниците в съвещанието не могли да сдържат сълзите си.

- Да, едната страна губи, другата побеждава - пак се обади Тахир Хакъ. Изглеждаше опечален. За пръв път го виждах такъв; дали и той не се вълнуваше като мен? Или смъртта на Нюзхет го беше променила? - Човещина - разпери ръце. -