Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 209

Великият везир повече не могъл да възрази. Султан Мехмед Хан огледал бойните си другари, сякаш Чандарлъ Халил го нямало и дори никога не е съществувал. Показвайки, че всеки от тях е ценен за него, казал: „Хей, мои способни паши, юначни воини, храбри мъже и другари по оръжие. Когато дойдохме пред тази крепост, заварихме ровове като пропасти, стени като планини и море с дяволски капани... Но запълнихме рововете и ги превърнахме в равнини, продупчихме стените и проправихме път, превзехме морето и го прочистихме от дяволите. Константинийе вече е в ръцете ни. Още един напън... Решителност, честност и вярност... Храброст, ум и самоотверженост... Зная, че ги показвате вече петдесет дни. Зная, че никой не може да ви оспори самоотвержеността, никой не може да ви отрече героизма. Но малко остана до победата. Петдесетдневните ни усилия сломиха съпротивата на обсадените, убиха надеждите им и те са в тежко положение. Един напън... Само един последен напън. След него Кралицата на градовете ще бъде наша.“ И този напън бил през нощта на 28 срещу 29 май.

Тахир Хакъ замълча... Групата и звук не издаваше. Странна работа, дори снеговалежът намаля, сякаш не искаше да пропусне разказа. Белите снежинки се топяха и изчезваха, преди да докоснат земята. Красноречивият ни ръководител вече се настройваше за последния напън, когато Бахри го прекъсна:

- И кой е бил прав? - Този път не търсеше под вола теле от прекален национализъм, а наистина се интересуваше. - Наистина ли градът е бил готов да се предаде? Или Завоевателя е искал да повдигне бойния дух?

Тахир Хакъ кимна изключително сериозно, сякаш беше един от отговорните паши във военния съвет и след малко щеше да нареди щурма на войниците си:

- И двете. Градът бил съсипан, но защитниците на крепостта още не възнамерявали да се предадат. Въпреки умората, пораженията и дори липсата на надежда все още имали сили за бой. И вярвали, че трябва да умрат за този град - замълча. - Но не бързайте, нека не подминаваме току-така - и отново придоби загадъчно изражение. Обърна засенчения от каскета поглед към мен: - Да, професор Серхазин, мисля, че тук трябва да вземете думата - и влезе в ролята на военен кореспондент. - Заповядайте, слушаме ви: какво е било положението в Константинийе на 29 май 1453-та?

- Ужасяващо - започнах веднага, за да задържа вълнението от разказа. Какво глупаво определение след емоционалното изказване на Тахир Хакъ. Но нямаше по-точно. - Ужасяващо. Въпреки че са удържали срещу нашите цели петдесет дни, защитниците вече били загубили боен дух. Защото градът бил толкова плътно обсаден, че хората не можели дъх да си поемат. Всички - и наяве, и насън - живеели в някакъв кошмар. Чувствал се остър недостиг на провизии. Населението се страхувало от зарази. И папските кораби въобще не се виждали на хоризонта. Както казах преди малко, въпреки всички несгоди хората чакали спасение от Дева Мария. Очаквали знак за спасение от небето. Обаче разпространяващите се предсказания не вдъхвали надежда. Изглеждало, че Иисус и Богородица закрилница са отвърнали очи от тях. И един инцидент допълнително съкрушил надеждите.