Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 194

Когато се озовахме пред внушителните крепостни стени, които въпреки разрухата и поникналите между ерозиралите тухли треви, че дори и малки дървета, въздействаха магически, тези два въпроса продължаваха да се блъскат в съзнанието ми.

Не можех да пренебрегна лекцията, макар да не бяхме приключили важния разговор с професор Тахир. Бях стигнал до Айвансарай, където се събират следващите една след друга стени по морето и сушата. Защото би било грубо внезапно да изчезна, след като бях дал толкова информация на групата за завладяването, а освен това в интерес на истината, говорейки за отбраната на Константинопол, се бях върнал в онези дни и бях започнал отново да се чувствам като историк.

„Lettiftehanne’l Kostantiniyyete, ve le ni’mel emrti zalike’l emr, ve le ni’mel cey§ti zalike’l cey§.“

Арабските думи се лееха от устата на водещия групата и се разстилаха над пепеливите води на Златния рог и посипаните със сняг крепостни стени. Той ни огледа като овчар, сигурен в целостта на стадото си, и попита:

- Какво означава този арабски израз?

Неочаквано вдигна ръка младежът със сплъстената брада между четирите момичета на задната седалка и преведе изречението на турски.

Професор Тахир беше озадачен точно колкото мен.

- Браво, момчето ми - измрънка. - Откъде знаеш арабски?

Младежът почервеня, дали от студ или от смущение?

- Арабин съм, господине...

От групата се надигна смях.

- Казвам се Джордж... Палестинец съм... Арабин и християнин...

Смехът стихна и настъпи мълчание. Палестинецът Джордж не се впечатли и посочи момичетата до себе си:

- С тях изучаваме история в Босфорския университет. Дипломната ни работа е султан Мехмед Завоевателя... Заради това се включихме в обиколката...

Когато заговори, акцентът му пролича. Естествено, опитният професор не се интересуваше дали момчето е арабин или християнин. Той имаше възпитаници от всякакви националности.

- Добре сте сторили... - усмихна се под мустак. - Дали все пак ви бях полезен?

- И то много, професоре - отговори най-високото момиче. Щом устните, червени като шала около врата и, се раздвижеха, на дясната и буза се появяваше малка трапчинка. От момичето на няколко крачки пред мен ме лъхна позната миризма - на ви-олетки. Нюзхет! Старата болка се промъкна в ноздрите ми. Ко-гато за пръв път се включихме в тези обиколки, Нюзхет беше младо момиче. Дори връзката ни не беше започнала. Тахир Хакъ все още беше доцент. Носеше тежка кожена чанта. Черна... Да, тежка и макар в нея да нямаше пистолет като в моята, тежеше като камък. Знам го, защото, докато разказваше, аз я носех. И разказваше много по-вълнуващо от днес за обсадата, много по-темпераментно... Цитираше повече стихове. Най-вече писаните от Яхия Кемал за завладяването... „С последни сили стреляй да разбиеш тези стени / При нападението призори.Всъщност тези обиколки са вдъхновени от великия поет. Защото той е бил първоначалото им.