Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 193

„Браво, Мющак“, подаде глава иззад красивия часовник на двореца насреща баща ми и тъкмо да добави: „Винаги трябва да уважаваш държавата“, когато Тахир Хакъ ме смъмри:

- В никакъв случай, Мющак - и веднага сви перките на пенсионирания чиновник. - Не разказвай това никому. Да не си играем напразно с бъдещето на децата...

- Но, професоре...

- Моля те, Мющак - хвана ме за лакътя на дясната ръка, уморена от дългото носене на чантата. - Нека аз поговоря с Четин...

Да не би да искаше да си подпише смъртната присъда?

- В никакъв случай не правете това! - предупредих го. -Излагате се на опасност.

- Не ме прекъсвай. Аз знам какво правя, Мющак. Да не съм дете? Няма да го попитам направо, само ще го заговоря. Ще го поканя вкъщи довечера.

Май нашият професор бавно полудяваше.

- Ще го поканите вкъщи? Сам?

- Да, какво от това? Идвал е у нас десетки пъти - и ме изгледа загрижено. - Зная, че се тревожиш, но няма смисъл... Нито Четин, нито Ерол, нито Сибел... Не са толкова лоши децата... А може и да грешим и да нямат никакво отношение към смъртта на Нюзхет... А и дори да имат... - тръсна глава, сякаш да пропъди ужасната вероятност. - Не, нямат, но дори да имаха, не биха ми сторили зло. Ами помисли, Мющак, те са като теб... Ти би ли ми сторил зло?

Повдигнах чантата в дясната си ръка заради успокояващата тежест на пистолета в нея.

- Добре, говорете с Четин, но нека присъствам и аз. Пъстрите му очи ме погледнаха решително и сложи точка на спора:

- Няма нужда, а и не мога да говоря свободно пред теб...

33

„Това не е ли било османска турска държава?

Когато стигнахме до мястото на съединяване на стените по морето, успоредни на спокойното течение на Златния рог с идващите откъм двореца „Влахерна“ стени по сушата, все още се колебаех дали да се тревожа за Тахир Хакъ, или да се съмнявам в него? Ако Четин и приятелчетата му бяха убийци, то нашият старец беше застрашен. Но Тахир Хакъ, когото познавах, не беше толкова наивен. Прекрасно знаеше интересите си и внимаваше какво приказва и какво прави.

„Ние сме историци, Мющак, не бива да сме като слон в стъкларски магазин. В противен случай ще плащаме счупеното.“

През дългогодишната си преподавателска практика нито веднъж не е бил слон в стъкларски магазин и нито веднъж не е платил счупеното. Мъжът, почти набор на младата ни република, беше близък и с военните превратаджии в хода на демокрацията, подлагана на чести удари и все още понакуцваща, и с дошлите след тях цивилни политици и беше спечелил уважението на хора от различни прослойки. Макар и противниците му да го определяха като колаборационист, поклонниците като мен тълкуваха това като умение за дистанциране от всички. Според мен не склонният на компромиси професор, а държавата, поставила в това положение хората на науката, трябваше да се срамува. Разбира се, обект на спор не бяха историческите му разработки на документи, уважавани дори от неприятелите му. Поради това не беше логично да мисля, че любимият ми преподавател, измъкнал се майсторски от всякакви политически игри, ще стане жертва на кървавите замисли на тримата начинаещи историци, които накрая щяха да паднат в мрежите си. Но той остаряваше и можеше да не прояви едновремешната си схватливост и да се издаде неволно, ставайки последната цел на безмилостния Четин. Освен това ме объркваше упорството му да лъже също като Четин за темата на спора по проекта на Нюзхет и задълбочаваше подозренията ми. Изобщо не беше добър знак съпричастието му към мрачната тайна с онзи млад здравеняк, когото обвиняваше в убийство.