Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 191

- А Нюзхет?

- Беше потресена. Разстроена. „Повече не мога да остана тук“, каза. Помолих я за извинение и я молих да не си тръгва. Но не склони и излезе заедно с Акън...

Замълча и се разтрепери.

- Добре ли сте, професоре? - сметнах за нужно да попитам.

Бавно пъхна ръце в джобовете на палтото.

- Добре съм, добре, изведнъж ми стана студено...

Не беше само от студ, сега осъзнаваше измеренията на онова, в което се беше забъркал. Затупа с крака, за да се стопли.

- Яростта на Четин продължи и след излизането на Нюзхет и Акън. Дори ми се озъби: „Много защитавате тази жена, професоре. Не е ясно дали е историк или американски агент. Може да докара човек до убийство.“ И посочи кинжала, донесен ми от Техеран от професор Насер върху бюрото ми, който използвах като нож за писма. „Дяволът казва, вземи този нож, изтичай след нея и го забий в гърлото и.“

- Какво! - не можах да се сдържа. - Точно така ли каза? Забий го в гърлото и?

Вълнението ми го зарази и примигна няколко пъти.

- Може да е казал забий го в шията и, може да не са точните думи, но в този смисъл. Когато вчера главен комисар Невзат каза как е извършено убийството, бях потресен.

- А защо не му казахте?

Извади ръце от джобовете и ги разпери.

- Как да му кажа, Мющак, та Четин ми е студент... Освен това не е сигурно, че е виновен. Имам само съмнение, както и ти... Можем ли да сме сигурни, че е убиец?

Допреди няколко часа не бях, но сега... А и това би решило всичките ми проблеми. С изключение на въпроса как ще продължа да живея без Нюзхет...

- Заради това го пратих при теб - продължи обясненията си. - Защото не можах да взема решение. Ти може би...

Помислих си да кажа да, аз мисля, че Четин е виновен. Ако бях убеден, че професорът е искрен, не бих се колебал нито секунда. Но след всичко станало все още не бях сигурен.

- И аз не можах да реша... - скрих същинските си мисли. -Познавам фанатичната пристрастност към историята на Четин. Да, наистина е гневлив, нервен и понякога открито агресивен... Но това не стига да го обвиним в убийство.

През погледа му пробягна сянка.

- Всъщност има още нещо.

Колко много криеше от мен. Видял, че го гледам любопитно, започна да разказва:

- Вечерта, когато е била убита Нюзхет... Спомняш ли си, че говорихме по телефона... Още не знаехме за случилото се. Бях започнал да се тревожа. Потърсих Четин, за да го изпратя при

Нюзхет. Щеше да участва в някакъв семинар на „Таксим“. Телефонът му не отговаряше. А семинарът вероятно беше свършил отдавна. Дали пък не се е прибрал, помислих и позвъних на домашния, но отново никакъв отговор. Многократно звънях вечерта, никой не вдигна. На другия ден го попитах къде е бил, вкъщи отговори. Като казах, че съм го търсил и на домашния, рече, че сигурно е изключил звука. Не съм сигурен, но ми се стори, че лъже.

- Тоест опитал се е да скрие къде е бил по време на убийството?

- Възможно е, не зная... Може и да не е... Нали нямаме достатъчно доказателства да го обвиним, само подозрения... При това положение би било жестоко да го предадем на полицията.