Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 189

Изобщо не бях споменал, че се съмнявам в Четин. Ах, това хитро старче, отново се опитваше да ме вкара в капана. Всъщност не биваше толкова да му обръщам внимание, тези дребни хитрини можеха да станат добър увод към темата, а и без да го казвам, наистина изпитвах съмнение, обаче упорството ми надделя.

- Грешно си спомняте, не аз, а вие се усъмнихте в тях.

Демонстрира силна изненада:

- Какво?

Без да се колебая, му казах истината в лицето:

- Казахте, че тези младежи гледат романтично на историята и са много чувствителни към темата за Завоевателя.

Когато разбра, че фалшивата изненада няма да ме впечатли, издърпа ръката си.

- Така ли казах?

- Да, точно когато говорехме за убийството на Нюзхет.

Не очакваше това от мен. Смяташе, че както винаги ще проявя такт и любезно ще му разреша да ме насочва. Но не беше познал, не само той умееше да говори каквото трябва и където трябва. Вече трябваше да разбере, че и аз съм личност. Повече нямаше да му позволя да ме води за носа. Само че не се получи, не можах да го направя. Като видях покрусата в погледа му, омекнах. Усетих безпомощността му. Отнякъде дочух нежния глас на мама: „Нашият Мющак винаги е имал меко сърце.“ Да, започнах да го съжалявам, макар още да не му вярвах.

- Нормално е да мислите така - извъртях приказката.

Сякаш се окуражи, но имаше нужда от още малко.

- Да, действително и аз се съмнявам в тях. И най-вече в Четин...

Очите му светнаха с надежда...

- Четин, нали? - в гласа му се промъкна някаква загадъчност, сякаш издаваше важна тайна. - И аз се усъмних... Много бързо избухва. Има склонност към насилие...

Това ме подразни.

- Защо тогава го взехте в катедрата? Много добре си спомням, че вие ходатайствахте за асистентското място. Дори потърсихте помощта ми.

Изобщо не опита да се защити.

- Знам ли, някаква недомислица... Не го познавах... Познаваш Рюкню, беше негов студент. Рюкню е чист човек, когато гарантира за него, му повярвах.

Изглеждаше сигурен във вината на Четин. Притесних се здравата. И зададох въпроса, който ме мъчеше от снощи:

- Защо тогава, професоре, ми изпратихте човек, когото смятате за убиец?

Втренчи в мен присвитите си очи, очаквайки разбиране:

- Не бях убеден, че е убиец. Изпратих ти го, понеже знаех, че се съмняваш в него. Когато снощи ми позвъни, за да говорим, бях сигурен, че става дума за Четин. Хрумна ми да ви срещна. Надявах се да наблюдаваш реакциите му по време на краткото пътуване, да поговориш с него и да си създадеш мнение. Затова ти го изпратих.

Постъпка на дявол точно като него...

- За да се убедя...

- За да се убедиш - повтори. - Знаеш, че мнението ти е важно за мен.

За малко да се съглася, но си спомних, че все още не съм задал най-важния въпрос:

- И защо мислите, че Четин може да е убиец?

- Понеже... - явно въпросът го затрудни. - Понеже се закани да убие Нюзхет.

Ха сега! Значи, не се лъжех, значи, правилно се съмнявах, значи...

- Това обаче не доказва, че я е убил...

Изобщо не обърнах внимание на последните му думи. В съзнанието ми изплуваха горящите от омраза очи на Четин, докато ругаеше шофьора на камиона. Това бяха очи на убиец... Без съмнение очи на чудовище... А аз глупакът два дни се разкъсвах, че съм убил любимата си жена.