Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 188

32

„Вземи този нож, иди зад жената и го забий в гърлото й”

Както надеждата на константинополци изчезнала със свалянето на корабите по склоновете на Бейоглу към Касъмпа-ша, така се върна настроението на групата ни. Особено нашият старчок се оживи като изпил еликсир за младост. Вече не мислеше нито за смъртта на Нюзхет, нито за вероятността студентите му да са убийци, нито за заплахата да бъде обвинен в престъпление... Нека, нямах нищо против, дори се радвах да го видя така жизнерадостен, сякаш подмладен с двайсет години, но се безпокоях, че заради това му вживяване в магията на обсадата може да се наложи отново да отложим онзи толкова важен разговор. Разбира се, безпокойството ми беше неоснователно. Само такива гламави като мен можеха да потънат в чувствата си. Хората като Тахир Хакъ бяха от типа на Завоевателя. Колкото и да се вълнуваха, не губеха чувството за реалност и никога не се отклоняваха от целта си.

Когато най-сетне завърши разказа, се обърна полушегови-то-полусериозно към групата:

- Сега обявявам петнайсет минути почивка. В онова кафене можете да пийнете чай или кафе и да се постоплите... Единствената ми молба е по време на почивката да не ни занимавате с Мющак. Не се сърдете, но сега нито ще се снимаме с вас, нито ще отговаряме на въпросите ви. Защото имаме важен разговор.

Естествено, всички, които търсеха случай да поговорят с нас, и най-вече Пеями, бяха много разочаровани. Надигналият се ропот говореше, че недоволстващите съвсем не са малко.

- Не възразявайте - прекъсна ги бащински професорът на професорите. - Имаме още време заедно... И в автобуса, и пред стените доста ще говорим и ще се усмихваме пред камерите.

И толкоз. Както казах, професорът знаеше с кого как да говори. При това без да обиди някого. И докато загубилата надежда за нас група се отправяше към кафенето, аз се приближих до него.

- Браво - казах, помагайки му да слезе от камъните. - Много добре оправдахте намерението ни.

Лицето му светна по детски от радост.

- Какво да направя, Мющак. Иначе нямаше да ни оставят дъх да си поемем... Но и те са прави... Завоевателя им е много интересен.

Хванах го за ръка да не падне, беше леденостудена.

- Измръзнали сте, искате ли нещо топло за сгряване?

Бързо дръпна ръката си като че ли се притесни да не покаже слабост.

- Не, не ми се пие нищо.... - и се огледа неспокойно. - Да намерим някое закътано местенце и да обсъдим онзи въпрос...

- Ако искате да влезем в автобуса, там е по-топло.

Погледнахме към белия автобус, на чиято врата Кадри жадно дърпаше от цигарата.

- О, не, там няма да се отървем от шофьора - и посочи с брадичка двореца. - Ела да тръгнем нататък, хем ще се посто-плим от движението.

Обърнахме гръб на построения от султан Мехмед Завоевателя внушителен дворец „Топкапъ“ и тръгнахме към красивия „Долмабахче“, избран за дом на султаните през не особено успешните им периоди.

- Да, говорехме за Четин - хвана ме под ръка. - Защо се съмняваш в тези младежи?