Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 179

- Добре, ами онзи генуезки рицар... Морякът, отбранявал града с петстотинте си войници... Джустиниани ли, как се казваше?

Пак питаше нашият пухльо Пеями. Явно беше събрал доста информация за обсадата на Константинопол. Но онова, което ме впечатли, беше настойчивият блясък в кафявите му очи. Мисля, че питаше не само от любопитство, а просто искаше да се противопостави на деспотичната си съпруга. И стойката му беше променена - удобно облегнат в седалката.

- Така ли беше, господин Мющак? Четох, че този Джустиниани и воините му са се сражавали храбро.

С голямо удоволствие потвърдих думите на дребния мъж.

- Напълно прав сте, господин Пеями. Джовани Лонго бил от семейство Джустиниани. Велик пълководец, умен воин и храбър боец. Малко спорна е бройката на войниците му - според едни петстотин, според други седемстотин. Но колкото и да са били, пристигането на такъв известен воин в най-критичния за града момент е направило императора щастлив. Дотолкова, че го удостоил със званието маршал и му подарил остров Лимни. А Джустиниани до последния ден от обсадата показал с военното си майсторство и героизъм, че заслужава напълно наградите си.

- Но, професоре, Джустиниани не е ли бил също католик? - попита доста по-уверено Пеями. Жена му вече не го гледаше накриво и слушаше мълчаливо, макар и без уважение, за да научи. - Защо католически командир ще помага на православни?

- Браво, ето още един чудесен въпрос - продължих да окуражавам тиранизирания мъж. Като видях как игриво се усмихва, и аз се развеселих: - По този въпрос мненията се различават, господин Пеями. Някои твърдят, че Джовани Лонго е отишъл да помага при обсадата за пари, други - че е искал да се прослави с бойните си умения в християнския свят, а трети - че се е притекъл на помощ на императора от жалост към изоставения от света град. Трудно е да се каже кое е вярното, може би и трите. Истината е, че приносът му към съпротивата на града е огромен. Още щом пристигнал, се заловил за работа. Първо организирал защитниците, разпределяйки ги на групи по народност, после наместил оръдията и катапултите по стените. Ремонтирал слабите места. Работил с все сили от момента на пристигането си до последния ден. Но последният ден - 29 май - щял коренно да промени както съдбата на древния град, така и неговата.

Тъкмо щях да разкажа подвизите на Джустиниани, когато Тахир Хакъ вдигна ръка:

- Достатъчно, Мющак, остави малко за пристигането ни пред стените.

Всъщност предложението ми дойде добре, защото от стоенето накрак започна да ме боли гърбът. Без да обърна внимание на мърморещите против прекъсването на разказа, завърших с думите: