Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 180
Ахмед Юмит
- Е, толкова засега. Останалото ще чуете пред стените на Константинопол.
31
- Най-слабият пункт на константинополци били стените до река Ликос, а на нашите - морето.
Тахир Хакъ говореше върху каменната стена точно на мястото на сливане на зеленото и синьото пред двореца „Дол-мабахче“. Смело проблесналото слънце сред двата пепелно-сиви облаци, летящи като зимни орли, правеше лицето му поуморено, отколкото беше, защото сянката наближаваше към върха.
Всъщност нямаше смисъл да идваме тук; трябваше напра-во да идем до стените по суша и при предишните обиколки никога не бяхме стигали до „Долмабахче“. Трябваше да преминем от крепостта към Златния рог и да слезем към Айвансарай, откъдето започваха сухопътните стени. А понякога отивахме до Егрикапъ или Едирнекапъ, или Топкапъ... Където владетелят разпънал султанската си шатра... Защото най-кървавите епизоди от обсадата са се разиграли пред тези врати. Смелчагите и от двете страни са показали героизма си пред тези три врати. И тук била определена съдбата на Константинопол. Но кога-то автобусът приближи до Бешикташ, Тахир Хакъ нареди на все още напрегнатия шофьор да кара към „Долмабахче“. Кадри изпълни заръката му, без да гъкне и да се противи.
Тахир Хакъ, включил напълно излишно „Долмабахче“ в обиколката, вероятно търсеше начин да продължим недовършения си разговор. Празният поглед в живите му, неостарява-щи очи и забавените рефлекси несъмнено подсказваха, че умът му все още е зает с убийството на Нюзхет. Може би се чудеше как да се измъкне от този батак, в който бяха замесени и студентите му. Но първо трябваше да разбере какво мисля, че после да обясни дали няма връзка с престъплението. Естествено, ако му позволяха любопитковците от малката ни група... Понеже, докато слязохме от автобуса на голямото пространство между джамията на Валиде султан и „Долмабахче“, не успяхме да се уединим. Сега обаче пленникът не беше Тахир Хакъ, а аз. Пеями, когото за пръв път сгреших да окуража, ме преследваше, за да научи какво точно е причинила на нашите веригата на императора, преградила Златния рог. Засипваше ме с въпроси от рода на: „Къде е райската градина? Какво има сега на мястото на Винарското пристанище“, и докато не получи отговор, не ме остави на мира.
Макар и неколкократно да се споглеждахме със следящия ме с безнадеждно изражение професор, тъй като не успях да се отърва от търсещия изява досадник, отново бяхме принудени да отложим така нужния ни разговор. Когато Тахир Хакъ се качи на стените с гръб към морето, опитах да се отдалеча от Пеями и закръглената му съпруга. Защото се надявах, че ко-гато професорът завърши разказа си и даде почивка за чай, ще се върнем от пролетната обсада на Константинопол към този студен истанбулски ден и убийството на Нюзхет. И още че и двамата ще загърбим куртоазията и повече няма да позволим на никой да ни попречи. Вероятно точно заради това професор Тахир незабавно започна разказа си:
