Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 172

Орбан отговорил откровено: „Ако заповядате, ще излея толкова големи оръдия. Зная какви са стените на Константинопол. Гюлетата, които ще бъдат изстреляни от моя топ, ще могат да сринат и стените на Вавилон. Но не мога да пресметна далекобойността им. Поради това не бих ви дал гаранция.“

Падишахът поразмислил и с доверие отвърнал: „Добре. Излей този топ. А аз лично ще се заема с далекобойността му.“

След това унгарският леяр се заловил за работа.

- Извинете - отново се намеси госпожа Жале, - но Орбан нали е бил християнин? И онези в Константинопол също... Защо да помага на мюсюлмански султан?

Тахир Хакъ се натъжи:

- Ах, госпожо Жале, човек е такова особено създание, че в приоритетите му често хлябът измества религията. Когато е гладен, слуша само стомаха си. След като задоволи потребностите на тялото, тоест когато спаси малкия си свят, се сеща за големия. Не всеки е така, говоря по принцип. Тогава религията излиза на преден план. Не е само майстор Орбан, в османската армия, обсадила Константинопол, е имало хиляди християни. За тях по-важни от Иисус са били облагите от плячката...

Намесих се, сякаш беше нещо важно:

- Но, професоре, нека не забравяме разликата в мирогледа.

Погледна ме с крайчеца на окото. Не се усмихна, както

предполагах, изражението му говореше: ако забравим, какво от това, толкова ли е важно. Тогава разбрах, че Тахир Хакъ е притеснен, и то много. Май вече такива мероприятия не го радваха особено. Зад маската на симпатичния историк се криеше уморен и отегчен човек. Дали не се лъжех? Или пък не професията го отегчаваше? Дали не беше го разстроил този зловещ период, започнал с убийството на Нюзхет? Каквато и да беше причината, нашият старец беше загубил настроение. Но явно искаше да скрие това и се опитваше отново да надене маската на амбициозния историк. Може би защото нищо повече не го свързваше с живота.

- Както ми припомни Мющак - изтри притеснението от лицето си, - от голяма полза за нашите при падането на Константинопол е била религиозната вражда между католици и православни.

Погледът му отново се отправи към шофьора Кадри, който вече беше се настанил на водаческото място и нямаше търпение да подкара автобуса.

- Да, приятели... Така завършва разходката ни из Румелийската крепост. Даже доста закъсняхме. Шофьорът очаква да заемем местата си, за да потегли.