Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 173
Ахмед Юмит
Пътниците, сметнали тези думи за край на разказа на професора, отново започнаха да роптаят.
- Не, няма да прекратим разговора. По пътя ще ви разкажем за събитията от края на август 1452 до 6 април 1453, тоест през седеммесечния период, преди Мехмед II да предприеме обсадата. Казвам разкажем, защото аз ще разкажа какво са правили османците, а скъпият ми приятел Мющак ще ви запознае с превземането на Константинопол и обсадата, сиреч от гледна точка на отбраната на града.
Виж ти каква ирония, пак ми се падна страната на губещите. За момент се вцепених. Съвсем се паникьосах. Как сега да разкажа за онези дни? Защо Тахир Хакъ ми стовари това тегло? Ами за да разказва победен за победените. Кой по-добре от Мющак Серхазин, чийто живот е изпълнен с несполуки, може да разкаже за тъжния край на хилядолетната Източна Римска империя?
- Договорихме ли се? - попита за последен път, преди да седне, нашият уморен професор. - Така добре ли е?
Не и за мен, разбира се. Но за Мющак не съществуваше луксът на отказа. Той заповядва, аз изпълнявам. Но групата не го прие така.
- Чудесно - викнаха пътниците. - Прекрасно, разбрахме се.
- Тогава давам думата на Мющак.
Докато ми подаваше микрофона, по лицето му отново плъзна отегчение.
- Хайде наслука, Мющак... - вече и гласът му глъхнеше. -Да почина малко, докато ти разказваш.
30
Тази история винаги ме е натъжавала. Когато и да се заговори за обсадата на Константинопол, ме обзема непонятна печал и се чувствам някак обиден. В това душевно състояние изпаднах за пръв път, четейки дневника за обсадата на Николо Барбаро. Когато прочетох написаното от доктора за лично преживения от него 54-ти ден от страшната обсада, продължила от 6 април до 29 май на 1453 година, едва сдържах сълзите си. „Много е чувствително това дете. Съжалява дори враговете си.“ Враговете... Източните римляни врагове ли ми бяха? Мои не, но на дедите ми. Вероятно по тази причина се засрамих от съжалението си към защитниците на града и затворих книгата, без да я прочета докрай. Но това не заличи от слуха ми сте-нанията на ужасените от случващото се хора, молбите и молитвите им. Въпреки прекрасно да знаех, че Източната Римска империя е била пред разпад и да бях пределно сигурен, че ако не османците, то друга държава непременно е щяла да завладее Константинопол, не можах да се отърва от безсмислената тъга. Безсмислена, защото насилието е било закон на епохата. Османци, кръстоносци или монголци - който е силен, напада... Било е традиция: победителите са имали право да вършат какво-то им хрумне с победените. А аз съм потомък на победителите, като освен това дължа възможността да живея в този прекрасен град на онази историческа победа. „Историкът няма право на чувства, Мющак. Трябва да преценява войните от гледна точка на породилите ги условия.“ Много правилен възглед, но ела го кажи на сърцето ми. Ето заради това изпаднах в паника, когато Тахир Хакъ нареди да разкажа за превземането на Константинопол през призмата на обсадените, тоест на онези в града, и си рекох олеле, ами сега? Но нека призная, че началото на разказа не беше толкова трудно, колкото се опасявах. Да не би пък аз да се променях? Дали събитията от последните два дни не ми бяха помогнали да се приспособя? Както и да е, стига съм се занимавал със себе си и да се постарая да ощастливя групата, чакаща нетърпеливо разказа ми.
