Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 170

Професорът на професорите въздъхна дълбоко. Беше разбрал необходимостта от съвземане и отново поемане на ролята на симпатичния историк. Прочисти гърлото си и нагласи изкуствена усмивка в крайчеца на заобиколените си с посивели косми устни.

- Да, госпожо Жале... По тази интересна тема могат да се напишат безброй страници приключенски романи.

Явно беше влязъл в ролята си.

- Тогава... Сиреч през есента на 1452 г. три венециански кораба поискали да минат през Босфора...

- Не може така - възрази някой.

Обърнах се и срещнах укорителния поглед на снималата преди малко жена.

- Моля ви, господин Тахир, ние не чуваме... Кой знае колко пропускаме... - и сръчка седящия като натрапник до нея съпруг. - Нали тъй, Пеями? Кажи де...

Още преди горкият Пеями да си отвори устата, автобусът се изпълни с нестройни възгласи, към които вече привиквах.

- Какво? Завладяването на Истанбул ли?

- И ние искаме да чуем.

- Вземете микрофона, моля...

Дори шофьорът, изчакал търпеливо на седалката си настаняването на групата, не можа да остане равнодушен към тази масова молба, с неочаквана за едрото му туловище пъргавина стана от мястото си, извади микрофона от гнездото му и учтиво го поднесе на най-личния пътник:

- Можете да говорите в него, професоре, заповядайте...

Сигурен в себе си, Тахир Хакъ пое поднесения микрофон.

Вече го нямаше обладания от тревога преди малко човек, мястото му беше заето от уверения в разказа си историк, вършещ работата си с удоволствие. Или поне така се стремеше да изглежда. Първо духна в микрофона; издигналият се от старите дробове дъх се превърна в силен тътен и бавно премина по тъмносините седалки.

- Чува ли се? Добре тогава... Говорех за опиталите се да преминат без разрешение през Босфора кораби. Както казах, строежът на крепостта бил завършен в края на лятото, а споменатите събития са започнали през зимата. Да, през ноември два кораба под венециански флаг пристигнали пред крепостта. Карали провизии за Константинопол, вероятно от Крим. Забелязалите ги стражи наредили да свалят платната. Но корабите не възнамерявали да се подчинят. Мислели, че бързо ще се промъкнат край крепостта. Когато стражите разбрали, че нареждането няма да бъде изпълнено, започнали да ги обстрелват с оръдия и стрели. Щом върху им се посипали стрели и гюлета, моряците проумели грешката си. Решили да свалят платната и да се предадат, но ги понесло течението. Засвистели камшици и капитаните ревнали към екипажа: „Хайде по греблата, натиснете докрай!“ И те загребали с все сили. Щом към течението се прибавила и силата на робите, корабите полетели напред. Така венецианците се отдалечили от крепостта пред очите на стражите и се добрали до неутрални води. Не е трудно да си представим разочарованието на всички в крепостта. Обаче краят на опиталия се след две седмици да избяга по същия начин венециански кораб бил печален. Негов капитан бил Антонио Еризо. Той бил опитен мореплавател, познаващ тези води като петте си пръста. Той също карал провизии за града като предишните два кораба.