Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 169

Когато най-сетне безкрайните снимки свършиха, всичко изглеждаше наред. Вървейки към автобуса, успях да се измъкна от групата и да предложа на Тахир Хакъ да седнем заедно, а той ми прошепна:

- Добре би било.

Той пръв се качи в автобуса; тъй като от уважение никой не поиска да го пререди, спокойно изкачи стъпалата и се отпусна на седалката по диагонал от шофьора. Аз трябваше да побързам, макар и с малко бутане, за да седна до него, и навярно никой нямаше да възрази. Защото безпроблемно стигнах до автобуса. Но когато се насочих към първата врата, възрастен мъж с посребрени коси ме побутна по лакътя и каза високо:

- Браво на вас, много добре разказвате - не видях скритите му зад слънчеви очила очи, но усетих, че го казва искрено. Сигурно беше на възрастта на професора. - Тахир Хакъ не би го разказал толкова добре.

- Но, моля ви! Нали от него съм научил всичко...

Благосклонна усмивка се разля по устните му.

- Добър сте, това е хубаво... - и протегна ръка: - Аз съм Бахри.

Изразът на лицето му говореше, че се познаваме. Не си спомнях, разбира се...

И тъкмо казах:

- Приятно ми е - и се запътих към автобуса, когато забе-лязах госпожа Жале зад себе си. Възпитанието ми отново взе връх напълно излишно и като направих път на жената, в която нямаше нищо забележително освен флирта с Тахир Хакъ, я пуснах пред себе си. И то въпреки настояването и:

- Но, моля ви, господин Мющак, заповядайте.

И какво друго да направи жената, просто се качи в автобуса. „Браво, момчето ми, това ти подхожда като последен принц от рода Серхазин“, дочух гласа на майка ми, заглъхнал при сядането на изкачилата стъпалата и седнала до Тахир Хакъ госпожа Жале. Аз също бързо изкачих стъпалата и за да не срещна укорителния поглед - какво направи бе, глупако, - на Тахир Хакъ, се строполих на седалката зад тях.

За да не пропусне падналия и удобен случай, госпожа Жале веднага се впусна в разговор:

- Ах, колко добре обяснявате, господин Тахир... Събитията сякаш се разиграваха пред очите ми. Също като в онези дни.

Нашият дядка не беше толкова очарован:

- Благодаря, госпожо Жале, преувеличавате.

Гласът му беше неприветлив. Вероятно и той мислеше за разговора ни, обаче не можеше просто да каже на жената да се премести отзад. И защо да бъде груб заради глупостта на такъв като мен?

- Но едно нещо ме човърка - продължаваше да упорства госпожата, без да има понятие от душевното състояние на професора. - Какво е станало с корабите, минаващи през провлака след построяването на крепостта?

Не отговори веднага, защото не му беше до пресяклата Босфора крепост, а до убийците, прерязали гърлото на Нюзхет.

- Моля...

- Питам как нашите са възпрепятствали преминаването на кораби?