Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 168

Вдигна рамене.

- Че това е безсмислено. Понеже не са търсили Мурад II в компютъра ти, това доказва ли, че Нюзхет не се е интересувала от него?

- Разбира се, че не. Но ако предположим, че влезлите в кабинета ми са убийците - понеже друго не ми идва наум, - значи, не са се интересували от Мурад II като обект в разработката на Нюзхет, а от семейството и везирите му. Не е ли странно?

Понеже нямаше какво да възрази, само повтори:

- Странно...

Не продължи по-нататък. Сякаш мислите му се объркаха. Дали действително нямаше връзка с онези? Не, не можех да го допусна. Дори да нямаше връзка, прикриваше някаква съществена информация. Може би тайна, която би издала убийците. Ако беше така, то краят на страшния кошмар, в който живеех от два дни, беше в неговите ръце. Може би това искаше да ми каже. Може би и той не желаеше да обвини никого, понеже не беше сигурен в правдивостта на информацията си. Тогава постъпвах неправилно; подтиквайки го да каже имената на убийците, щях да му затворя устата. Може би аз трябваше да започна пръв. Да си кажа мнението, да подхвърля имената на Четин и другарчетата му. Да, нищо не губех. А можех да спечеля оправдаването си.

- Всъщност, професоре... - започнах, но някакъв глас ме прекъсна:

- Мога ли да се снимам с вас? - и без да изчака отговор, помежду ни се намести закръглена госпожа, най-смелата от трите, които казаха на Тахир Хакъ, че е млад. - Ех, за да се снимам с вас, разгледах само едната кула - и ме избута. - Нищо, не съжалявам, друг път ще ги обиколя, но едва ли пак ще се срещна с вас. Хайде, Пеями, снимай, какво чакаш? - обади се към дребен мъж насреща ни с фотоапарат в ръка и стеснителна усмивка.

29

„Пак съм от страната на губещите‘

„Основното ни различие с животните е развитата ни психика. С мислите, чувствата, усещанията, егото или съзнанието, както и с подсъзнанието. Духовният мир на никое друго живо същество не е достигнало това ниво и въпреки това много често човек проявява близки до животинските реакции.“

Застанал насред Румелийската крепост, изненадан наблюдавах доказателството за теорията, чута от Шазие. Тази напориста жена, вмъкнала се, без да пита, между нас с Тахир Хакъ, беше последвана от останалите членове на групата и млади и стари, жени и мъже се втурнаха да позират. Това не ми пречеше, обаче с разговора ни беше свършено. И то когато финалът беше така близо. А още по-изнервящо беше, че и мен повлякоха в тази суматоха. Колкото и да опитвах да се отдръпна, всеки желаещ да попадне в кадър с нашия сладкодумен професор ме влачеше в тълпата. Можех да си кажа, какво искаш повече, хората се интересуват от теб, опитай да се зарадваш на това. Но трябва да признаете, че никак не беше удачно поне трийсет пъти да се усмихна пред обектива насред построената преди повече от петстотин години крепост с неразрешено убийство в ума и колта на баща ми в чантата. Но нямах друг изход, освен да се правя на щастлив и да се хиля в студените очи на камерите. Надявах се да продължим прекъснатия разговор в автобуса. Мислех, че Тахир Хакъ ще седне до мен със същата цел и така ще можем да споделим до края на разходката скритите мисли, които не можахме да разкрием въпреки желанието си. Да, само да не беше проклетото ми възпитание...