Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 165

- Не се знае кой или кои са нападнали Акън. Не можеше да говори, затова не успя да ги назове. Но след няколко дни ще може.

Въздъхна тежко, сякаш се притесни. Нямаше съмнение, че и той подозираше Четин. Страхуваше се, че ако се окаже прав, и той самият ще пострада. Това се пораждаше от близостта му с мен - внезапно налегналата го тревога, полупризнанията.

„Да, господин съдия, ако не вярвате, питайте професор доктор Мющак Серхазин... Понеже никога не бих сътрудничил на тези убийци, споделих тревогата си с него.“

Когато се провалят бившите ти съучастници, трябва да намериш нови. Историята, също като ежедневната политика, е изкуство на съюзяването. Номерът е, щом започне да пропада групата, с която си в съюз, веднага да я изоставиш и да успееш да се прикачиш към друга. При толкова объркан случай можеше ли да се сключи нов полезен съюз с другиго освен с паметника на глупостта Мющак?

- Ти съмняваш ли се в някого?

Нали казах, че ще ме накара да обвиня, но не, сега не биваше. Ако искаше да хвърли вината върху някого, трябваше сам да го направи.

- Знам ли, професоре... Снощи ви казах по телефона, вие не сте съгласни, но може да има връзка с убийството на Нюзхет...

Зарови ръка с изпъкнали сини вени в посивелите си коси.

- Убийството на Нюзхет... - хитро присви пъстрите си очи, станали още по-светли на открито. - Да, вчера подхванахме тази тема, но ти сякаш не беше спокоен в присъствието на децата. Имам предвид Четин и Ерол... Знаеш, че възприемат историята романтично. Много са чувствителни към темата за Завоевателя... Може би поради това не изказа открито предположенията си пред тях.

Продължаваше да шикалкави, майсторски избягваше да каже какво мисли. Нека бяга, да видим докъде ще стигне...

- Когато снощи каза, че искаш да поговорим, разбрах, че имаш някакви предположения.

Виж го ти хитреца, сега се опитваше да ме хване със собствените ми думи.

- Да, Мющак, какво мислиш? Кой според теб е убил Нюзхет?

Когато трябваше аз да говоря, изобщо не го увърташе, а директно питаше. Ясно беше какво очаква: „Нюзхет е убита от Четин и приятелчетата му.“ Кажех ли това, щеше да възкликне: „И дума да не става, тези младежи не са способни на това“, после щеше да се замисли и уж успокои и да попита: „А ти защо мислиш така?“ Аз щях да изброя логичните причини, а той да поклати глава: „Интересно... Интересно... Не бих стигнал толкова далеч като теб, но и аз имам някои съмнения“, и накрая да разплете конците. Защото нямаше друг начин да си спаси кожата.