Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 164

- Аз съм виновен, професоре, да не обвиняваме момчето, рано сутринта отишъл на срещата. Вината е моя, аз закъснях.

- Че ти никога не закъсняваш - възкликна изненадано.

- Ето че закъснях, професоре... През нощта не можах да спя, унесъл съм се призори. Не можах да стана...

Пак не се ядоса, умът му беше другаде.

- И как дойде дотук?

- Четин ме докара. Момчето ме взе от вкъщи...

Лицето му се изопна.

- Откъде знае адреса ти?

Не, беше се вторачил в онзи грозен асистент. Колкото и да не го харесвах, започнах да го съжалявам. Ако ще звездите да му свалеше, Четин нямаше да угоди на професор Тахир. Но какво означаваше страхът в тона му? Защо се обезпокои от това, че Четин знае адреса ми? Трябваше да отговоря, за да разбера.

- Бил идвал вкъщи...

- Така ли? Кога?

Не исках да споменавам погребението на съпругата му.

- Преди две години май...

Изобщо не се успокои.

- Значи, помниш...

Ако отговорех, че помня, щеше да се успокои, виждаше се в погледа му. Защо обаче? Да не би да подозираше, че Нюзхет е била убита от този гневлив момък и приятелите му? В такъв случай защо би ми изпратил някой, когото мислеше за убиец? Какво се опитваше да направи? И вълкът сит, и агнето цяло ли? Отново ли се лъжех за Тахир Хакъ? Стига, прекадено често си сменях мнението. И не само мнението, душата ми се преобръщаше. Онзи, когото преди десет минути смятах за кървав убиец, сега ми се струваше ангел небесен. „Разстройство във възприемането на действителността. Във възприемането на преживяното... Ето как започват психическите проблеми, драги Мющак.“ Диагнозата на Шазие както винаги беше точна. Наистина имам всичко това. Разстройство във възприятията, в осмислянето, в преценката...

- Какво ти е, Мющак? Добре ли си, момчето ми?

Гласът на Тахир Хакъ ме извади от дълбоката пропаст.

- Добре съм професоре, добре съм... Само се мъчех да си спомня... Четин може би е прав, вероятно е идвал у нас преди. Но не помня точно.

- Значи, не можеш да си спомниш? - промърмори обезпокоен. В погледа му се четеше нерешителност.

- Толкова ли е важно, професоре? - преминах в контраатака. - Защо се интересувате, има ли нещо нередно в това Четин да знае адреса ми?

- Не, няма... - и отмести поглед.

Щом бях стигнал дотук, не можех да престана.

- А и защо да лъже момчето? Щом казва, че е идвал, значи, е идвал, не е ли тъй?

Леко завъртя глава надясно.

- Естествено... Няма причини да лъже...

Говореше, без да ме поглежда в очите. Защото Четин можеше да има не една, а много причини да лъже, и то основателни. Ако е убил Нюзхет... И ранил Акън... Ако се е готвел за второ убийство... Мющак след Нюзхет... Да заколи безродните историци, изневерили на славната ни история, обидили националното ни достойнство... Да, но аз не бях сред тях...

- Ами Акън... - прекъсна както обикновено неконтролируемия ми ход на мисли. - Кой го е нападнал?

Май беше време да сваля картите, смятам, че вече го желаеше и Тахир Хакъ. Но както обикновено чакаше друг да вади горещите кестени. Аз пръв трябваше да споделя подозренията си към учениците му. Всъщност, ако бяхме се видели снощи, нямаше да се поколебая да го направя, но сега... Вече не бях сигурен. Не знаех... Мислите ми бяха объркани. Може би проблемът не беше в съмненията към този младеж, а в недоверието към възрастния човек насреща ми. Да, нещо не беше наред. Работата не беше само в моите душевни терзания. Любимият ми преподавател, който одеве беше съвсем различен, сега влезе в непозната роля. Кое беше истинското? Дали защитаваше Четин и тайфата му, или предупреждаваше по свой начин учениците си? Трудно беше за проумяване. Затова се въздържах от пряко обвинение към Четин.