Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 156

- Поздравете професор Тахир, ако имах време, бих дошъл, но имам лекции.

Благодарих и изпроводих асистента, от чиито уста в продължение на цялото пътуване при всичкия му гняв не чух нищо полезно. Това можеше да се обясни както с моята неспособност, така и с неговата потайност, но най-странното беше липсата на какъвто и да било въпрос за Акън. Не трябваше ли да ме попита за състоянието на бившия ми асистент? И не само това, но дори не потърси отговор на въпроса, който подметна на вратата на жилището ми, а аз помислих, че ще разискваме по пътя, дали всичко това не е свързано с убийството на Нюз-хет. Дали не беше забравил? Възможно ли беше? Да пропусне възможността да поразпита човека, който щеше да го прати в затвора? Би пропуснал, ако не е убиец... Можеше ли да не е е замесен в убийството? В края на краищата нямах никакво доказателство. Да не би Нюзхет да беше убита от жадния за наследство Сезгин? Толкова просто? Защо не? А и нямаше никаква вест от главен комисар Невзат. Може пък Сезгин да си беше признал. Добре, но тогава кой беше нападнал Акън? Някой, който според професор Тахир е имал връзка с него? Защо не? В тази държава това често се случва. Но ако греша и това е посланието на Тахир Хакъ и бандата му? Да, но докога могат да го прикриват, като Акън ще разкаже всичко, когато дойде на себе си... Естествено, ако дойде... Изведнъж се сепнах. Какво правех! Докато обмислях всякакви щури възможности, бях забравил основното и не бях взел мерки за безопасност. Става дума за Акън. Казах на Тахир Хакъ, че е добре, и го изложих на опасност. Извадих мобилния и набрах номера на Акън... Звъни ли, звъни... Тъкмо мислех, Боже, отиде си момчето, сънен глас отговори: „Ало... Ало, това е номерът на Акън Чотакан...“

Верният ни дизайнер...

- Ало, господин Теоман, здравейте... Аз съм Мющак...

- О, професор Мющак, вие ли сте? Здравейте...

- Извинете, май ви събудих...

- Не, за Бога. Сестрите нахлуха в стаята още в тъмни зори... После и докторите...

- Добре ли е Акън? - попитах разтревожено.

- Нощес много го болеше... Мяташе се в леглото... Докторите му дадоха успокоителни. Сега е по-добре... Казаха, че ще трябва време да се съвземе - замълча за кратко. - Ами... ако дойдете по някое време, да се прибера и се преоблека... Мога да извикам някой приятел, но не искам да се разчува.

Прав беше, по-добре да не се разчуваше.

- Да дойда ли следобед?

- Добре, става...

Не можах да спра да мисля след затварянето на телефона.

Ето че Акън е добре, никой не го е нападнал. Въобразявах ли си? Наистина ли Тахир Хакъ и дружинката му нямаха общо с това? Обзе ме тиха радост. Надявах се, че нямат. Надявах се, че всичко е погрешно. Усетих как се успокоявам. Добре, но ако не са Тахир Хакъ и студентите му, тогава кой е убиецът? Кой друг освен Сезгин. Но когато прекрачих входа на крепостта, радостта ми изчезна така внезапно, както се беше появила. Донесен от морския вятър глас прошепна: „Ами ако не е? Ако Сезгин не е убил леля си? Ако Тахир Хакъ е невинен... Ти си единственият заподозрян.“ Защо подозрението да пада върху ми? Полицаите нямат нито свидетел, нито доказателство... А и още не са пуснали Сезгин...