Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 155

Но по-забавно беше спокойствието на Четин. Докато преди няколко минути се гърчеше от притеснение, какво се беше променило, та така изведнъж се успокои? И вчера наблюдавах същото. Когато този младеж с коса на таралеж влезе заедно с Тахир Хакъ и Ерол в кабинета ми, и тримата бяха много напрегнати. Интересуваше ги проектът на Нюзхет или по-скоро информацията ми за него... Дори Тахир Хакъ директно попита какво е възнамерявала. И аз глупакът, мислейки, че държа юздите, май изръсих, че изследва убийството на Мурад II от сина му. Точно тогава безпокойството им изчезна и също като Че-тин сега внезапно се успокоиха. Може би наистина проектът на Нюзхет нямаше нищо общо с отцеубийството. Дали не грешах? Може би не беше от значение статията на Фройд за отцеубийството, написаните на листа думи Patricide, Filicide, Fratricide, поставената отметка на отнасящия се до Мурад II раздел в книгата на Бабингер? Не, такава отметка не бях видял, за нея ми каза главен комисар Невзат. Той не би лъгал. Не би, но може би страдаше от параноя като мен.

Погледнах Четин, който продължаваше да ме баламосва. Какво да мисля за менящите се реакции на този лъжлив асистент? Хайде да речем, че той се поддаваше на необосновани емоции, но как да обясня несъответствията в поведението на Тахир Хакъ? Дори да не бяха Завоевателя и отцеубийството, в проекта на Нюзхет определено нещо ги тревожеше. И най-вероятно беше убита заради това. Да де, но какъв беше проектът? Какво знаеше този раздразнителен младеж, което аз не знаех? Най-вероятно това беше причината за убийството и раняването на Акън. Сезгин не можеше да бъде убиец. Скоро главен комисар Невзат щеше да го установи. Но нашият учител, с когото след малко щях да се срещна, определено нямаше да ми каже истината. Единственото хубаво нещо в случая беше, че те не знаеха какво знам аз...

27

„Господството е в кръвта му‘

Когато пристигнахме пред Румели хисар, величествено възправена на брега на морето, което бледото зимно слънце правеше тюркоазено, отдавна минаваше девет часа. Както и предполагах, не успяхме да стигнем навреме. Кой знае колко се беше ядосал Тахир Хакъ. „Човек трябва да тръгва за среща час по-рано.“ Не си спомням някога да съм закъснявал за среща. Четин ме остави на пътя, извиващ се като змия над морето, където навремето пенещите се вълни са целували крепостните стени.