Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 153

„Мющак Серхазин, намушкал бившата си любовница, беше заловен с оръжие, възнамеряващ да убие колегата си.“

Представих си снимката си на първите страници на вестниците като Джеймс Бонд с бащиния пистолет в ръка. Божие наказание! Че защо ли взех това оръжие? Стегни се, умнико Мющак! Защо ли повярвах на думите на онзи побъркан в огледалото? Поне да можех да използвам тази проклетия... „Ето ти моят съвет, сине - казваше милата ми майчица. - Никога не пипай това оръжие, не дай Боже, ще се гръмнеш. Най-добре да го дадем някому и да се отървем...“ Да, това беше най-правилното. Но заради вечната си тъпотия не бях го дал никому... Да го хвърля някъде при удобен случай... Чакай, не се паникьосвай веднага... Така ли се хвърля на боклука бащино наследство?

- Може да смятате реакцията ми за пресилена - прекъсна мислите ми гласът на Четин. - Прав сте, тия говеда объркват човек... - дали не беше осъзнал грешката си? - Извинете, не бих желал да съм на ваше място.

Протегнах се и отново докоснах рамото му, но по-меко, по-приятелски...

- Няма значение, уплаших се за теб. Няма смисъл да си създаваш неприятности.

- Зная, професоре, зная, благодаря ви...

За пръв път между нас имаше някаква искреност. Може би вече щеше да попита за Акън. Не, отново напрегнато мълчание. Когато влязохме в кръстовището на моста към Фенербахче, не издържах и попитах:

- За какво говорехме одеве, Четин?

- Амии... - стресна се като събуден от сън.

Дали наистина беше забравил толкова важно нещо, или играеше игра?

- Преди камиона да изскочи пред нас - опитах се да му припомня, но напразно, продължи да ме гледа с празен поглед в огледалото.

- За професор Тахир ли говорехме?

Или наистина паметта му беше слаба, или играеше ролята си по-добре от мен...

- Не, не за професор Тахир... - възкликнах развълнувано, сякаш току-що се бях сетил. - А, ето, говорехме за Нюзхет. Нали сте имали някакъв спор... Какво ти разказа Нюзхет?

Видях как се намръщи, щеше да си каже, жалко. Но не, лъжех се.

- Всъщност професор Тахир започна спора - махна с ръка. - Критикуваше ориенталските възгледи. Без да назовава имена, обвиняваше такива като професор Нюзхет и според мен беше напълно прав.

Престорих се на изненадан.

- Но професор Тахир много я харесваше...

- Харесваше я, обаче Нюзхет говореше глупости, професоре. И онзи неин хомосексуален асистент...

- Акън ли?

- Да, точно той... Нали щеше да получи стипендия в Америка, та винаги я поддържаше. А госпожа Нюзхет много преувеличаваше. Турските историци били небрежни, историята не се пишела само по документи, не можело да се прикрива действителността.

Знаех, че напусналата ме любима беше дръпната. Гледаше на хората отвисоко, с превъзходство.

- Съвременните историци ли обвиняваше?

Смени скоростта и отговори:

- И не само тях, професоре, от Турсун до Нешри и от Бит-лиси до Кемал Пашазаде - всички. Били официозни военни историци... Никога не написали и дума отрицателна или критична за владетелите по времето си. Но и ние сме грешили.

Изопачавали сме действителността, за да защитим османците. Да, да, точно така каза. Изопачавали сме действителността. Налагали сме си автоцензура.