Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 151

Но нямах намерение да го оставя на мира.

- Какво мислеше Нюзхет по този въпрос?

Вместо отговор прозвуча скърцане на спирачки и аз политнах напред. Ако не бях се задържал с ръка, щях да си раз-плескам физиономията в предната седалка.

- Еййй! - извика Четин към спрелия точно пред нас огромен камион... Видях как мускулите му се напрегнаха, а черните му коси щръкнаха като бодли на предпазващ се от заплаха таралеж. - Виж го ти, магарето му недно, дори мигач не даде. Да слезеш, та да му вкараш...

Ето как блесна истинският лик на нашия млад историк. Нямаше го вече вежливия, възпитан младеж от сутринта, беше се превърнал в озъбен нападател. А може това да беше истинската му същност.

- Не се ядосвай, Четин - опитах се да го успокоя. - Няма смисъл да си късаш нервите с него... Пътищата бъкат от такива шофьори...

Не се успокои, напротив.

- Нали видяхте, професоре? Как говедото внезапно спря точно пред мен. Още малко и щяхме да се пъхнем отдолу му.

Реакцията му беше по-остра от очакваната, явно беше много раздразнителен.

- Успокой се, нали не стана катастрофа... Хайде, не се измъчвай... Да вървим.

Шофьорът на камиона, който и представа нямаше за станалото, тръгна, ние - също, но гневът на Четин не премина. Когато след десетина метра се появи възможност, той подмина камиона и наду бясно клаксона като псувня...

- Ей от това разбира говедото...

Мисля, че говедото беше разбрало, защото и то наду клаксона... Нашият млад учен заръмжа като мечка:

- Ей сега, твойта мама...

Олеле, щеше да спре.

- Недей, Четин - докоснах рамото му. - Да не се разправяме с човека... Неприлично е!

Погледна шофьора в страничното огледало: изпълнен с ярост и омраза поглед... Тогава разбрах: беше напълно сериозен и ако го оставех, щеше да слезе от колата и да се сбие с другия.

- Хайде, Четин, хайде, бездруго сме закъснели...

Дишаше тежко от гняв.

- Ако не бяхте вие, щях да му дам да разбере.

А може би, ако не бях аз, нямаше толкова да се ядоса. Това, че не отидох на срещата, че не го поканих вкъщи и най-вече зададох въпрос за Нюзхет, го беше раздразнило и понеже не можа на мен, изкара си го на шофьора.

- Това не са хора, професоре... И колите им големи, за никого не им пука. Минават на червено, изпреварват неправилно, притискат ни с камионите. Гадини...

Колко лесно изпускаше нервите си този младеж. Дали можеше човек със слаби нерви да извърши хладнокръвно убийство? Да премисли и планира всичко предварително... А може не той да го е планирал, само да е нанесъл удара. Но не бях убеден, че Нюзхет е жертва на предумишлено убийство. Може би завършилите с убийство събития са следвали хода си като спирала. Ако Четин така се е ядосал и на Нюзхет... И ако са били сами... Ако тогава е зърнал ножа за писма на масичката... Защо не? Професор Тахир е трябвало да защити любимия си студент. Да, но какво е правил там Четин? Може и той да е бил поканен на вечеря. Нюзхет е поканила в дома си недолюбван асистент. Защо недолюбван, просто са спорили. Но както и да е, не можеше ли да покани асистента си вместо някой непознат? Може и да го е поканила... Може би затова Акън... Добре, но не попита нищо за Акън. Или професор Тахир не му е казал за раняването на асистента ми? Тогава защо да говори за нещо, което не му е известно...