Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 152

- Тия трябва да ги биеш три пъти дневно, професоре - започна отново. - Да хванеш манивелата и да им натрошиш кокалите... Те само от това разбират...

Забрави да спомене да им отрежеш езика, после да ги оставиш в спалнята, та да пукнат от загуба на кръв... Да, несъмнено Четин беше в състояние да убие. С помощта на Ерол и онова хитро момиченце... И със съветите на Тахир Хакъ...

- Веднъж имах подобен случай - тоя калпазанин нямаше да се укроти. - С мен беше професор Тахир. На булевард „Барба-рос“... Един жълт микробус ме засече... От ония маршрутки... Ако не бях извил волана навреме, щеше да влезе през вратата на професор Тахир. Ами помислете, професоре, един от най-ценните турски учени да погине заради някакво животно... Не, тия копелета не трябва да се жалят. Който не познава законите, не бива да се наказва по тях...

Естествено, и жените, дето не разбират историята, не бива да отиват в нея със забит в шията нож за писма... Заедно с греховните си помисли...

- Нали съществуват ония дяволии пневматичните пушки... Но с по шест патрона... Сложи си една в колата... И като ти изскочи някой от тия, хич не му мисли, ами натисни спусъка...

Настръхнах. Описваше мен. Бях направил това, за което говореше. Но не пневматична пушка, а пистолет и не с патрони, а с куршуми и пак шест. Не асистент по история, който носи в колата пневматична пушка, а професор по история с пистолет в чантата... И сред нас, историците, ли съществуваше насилие? Не, къде ти, взех пистолета за защита... А този малоумник искаше пневматична пушка, за да убива досадниците по пътя... Щеше да пролива кръв, за да уталожи гнева си.

- Хич да не го слушаш, професоре... Да не гледаш разплаканите му очи... Защото видят ли зор, тия започват да лъжат, да се подмилкват, да ти целуват ръцете и краката.

Вече ставаше досадно. Нямаше да млъкне, нямаше да изтърве нишката.

- Не преувеличаваш ли малко - попитах. - Нямаше катастрофа, Четин. Дори не се блъснахме... Може някоя кола пред камиона да е сбъркала. Вероятно заради това е спрял.

- Никой нямаше пред него - каза, но по-кротко. - Видях, отпред нямаше никой.

Когато се поуспокои, продължих по-уверено:

- Както и да е, не бива така да се ядосваш... И да направиш скандал, какво от това? Мислиш, че ще си извадят поука? А и ние сме учени, не ни подхожда уличен бой... Какво ще си помислят, ако ни видят?

Не възрази. Значи, разбираше от упрек този луд за връзване.

- Не подхожда, Четин... А и не дай Боже, ако онзи има оръжие...

- Къде ти у тях такава смелост - махна пренебрежително с ръка. - Страх ги е от полицията, не биха носили оръжие тия негодници...

Полицията... Ледени тръпки пропълзяха по гърба ми. Чак сега осъзнах отминалата опасност. Ами ако тоя никаквец наистина беше нападнал шофьора и полицията ни беше отвела в участъка. И при обиска се намереше оръжието ми... Провинение след провинение...