Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 149
Ахмед Юмит
Не, просто няма никого...
„Защо се самонавиваш? Не видя достатъчно...“
Какво повече мога да направя, ето, каза да погледна и погледнах... Но не видях никого в колата.
„Хубаво де, разбирам... Тогава нека се подсигурим, сложи пистолета в чантата си.“
Също като снощи погледнах към долното чекмедже с пистолета. 38-милиметров „Колт“ с дървена ръкохватка и пълнител за шест патрона. Губеше се в големите таткови ръце. При изстрел гърмеше като топ.
„Като че ли някога си чувал как гърми топ...“
Не зная, вероятно си прав, че преувеличавам, защото, кога-то татко ме заведе на стрелбището, нямах и 14 години...
„Не лъжи, точно на 15 беше. Отидохте след рождения ти ден... Човекът искаше да те похвали, че си мъж. Ама къде са мъжете, къде си ти...“
Я кажи истината...
„Ами истината казвам... На дванайсет години Завоевателя не е имал търпение да размаха сабя срещу кръстоносците във варненската битка. А ти се боиш дори да носиш пистолет.“ Първо, тогава не е бил Завоевателя, а само Мехмед. Второ, нямаше да се бие собственоръчно, за това си има везири, командири и войници.
„Но ако беше загубил битката, никой нямаше да обвини тях, а него. Не, всичко зависи от сърцето. Което у теб изобщо липсва, а Завоевателя е сърцат... Макар да е бил само на дванайсет, е разбрал приближаващата опасност и се е опълчил на вражеските войски. А ти би се скрил под полата на майка си...“
Не се мъчи толкова, няма да ме убедиш... Няма да взема пистолета. Няма да ме превърнеш в убиец. Защото има ли пистолет в чекмеджето, той непременно ще гръмне. Кой ли беше казал това? Пак някакъв руски писател... Достоевски...
„Не, тъпако, не е Достоевски, а Чехов. И изречението гласи: „Ако на стената е окачена пушка, тя ще гръмне.“ Но няма значение. Който и да го е казал, все едно. Не е важно дали оръжието ще гръмне, а кой ще падне на земята. Ако не искаш да си ти, вземи най-сетне проклетия пистолет от чекмеджето...“
26
Четин сериозно се разтревожи, като седнах отзад. Непрекъснато ме поглеждаше в огледалото. В погледа му витаеха въпроси... А когато ме видя да излизам от блока, учтиво приближи с колата и отвори вратата до себе си, сигурен, че ще вляза. Аз обаче в този момент бях зает с проверката дали вътре няма още някой. Не, онзи луд грешеше, Четин беше сам. И все пак трябваше да съм предпазлив. Въпреки тежащия в чантата ми 38-милиметров пистолет не би било разумно да седна до едрия младеж. „Като ти пръсне спрея в лицето...“ Дори това да не се случеше, не ми се седеше до тоя противен тип. Затова леко се приведох до отворената врата и казах на Четин:
- Извинявай, но не обичам да седя отпред... Плаши ме да гледам пътя толкова отблизо - и се настаних на задната седалка.
Дори да беше се засегнал, заподозреният в убийство не възрази, търпеливо изчака да се настаня и попита едва след като тръгнахме:
- Винаги ли сте така или само днес?
Наистина ли се интересуваше, или проверяваше дали не се съмнявам в него?
- Всъщност от дете се страхувам. Но с възрастта стана по-зле. Нервната система отслабва... Е, няма майтап, минах шейсетте. Всеки ден ново двайсет...
