Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 147

Квартал в Истанбул. - Б. пр.

„Ако почтените в тази страна не са смели поне колкото непочтените, няма спасение за нея.“

Още преди да заглъхне отзвукът на изречения от известен наш държавник афоризъм, чух въпроса на Четин:

- А всъщност професор Тахир от какво се бои? Защо толкова се тревожи за вас?

Навлезе в темата без никакви увъртания. Това ми прозвуча като предизвикателство. Преди да съм си събрал мислите, последва втори въпрос:

- Да няма връзка с убийството на професор Нюзхет?

Това беше добър повод да го разприказвам, но не ставаше пред вратата. За да разговаряме, трябваше да го поканя вътре. Но категорично не желаех това. Понеже горката Нюзхет ги беше поканила вътре и...

- Не съм сигурен - поклатих глава. - Ще говорим по пътя - и посочих навътре. - Извинявай, Четин, бих те поканил, но вътре е една приятелка. Освен това е много разхвърляно...

Виж ти, нито се засегна, нито настоя.

- Разбирам, професоре. Но идвате с мен, нали?

Пак се усъмних дали не грешах и не трябваше ли да откажа. Не, не можеше, не би било прилично. Аз исках да говоря с Та-хир Хакъ и му бях казал, че въпросът не търпи отлагане. Дори хитрият професор да кроеше нещо и да използваше този млад сатана, не можех да не спазя уговорката. А и все още съществуваше възможност да разприказвам Четин.

- Идвам, обаче... - потърках наболата си брада. - Дай ми малко време.

Отстъпи назад разбиращо.

- Добре, професоре, няма проблем, ще ви чакам долу в колата.

Когато Четин изнесе от прага падналото си като черен облак присъствие, затворих вратата. Бързо се отправих към банята, но изведнъж спрях. Не можех да оставя вратата така, с едно рамо биха я отворили. Завъртях ключа два пъти, та и веригата пуснах. Параноя? Не, предпазливост... Вече можех да отида в банята.

Това сигурно беше най-бързото бръснене в живота ми. Чистичък, спретнат, като кукличка, както казваше мама, влязох в спалнята и взех от гардероба една от подредените, изгладени сини ризи и докато връзвах вратовръзката, се обади оня агресивен човек.

„Няма ли да вземеш оръжието? С празни ръце ли ще отидеш при убийците?“

Направих се, че не чувам, и продължих с вратовръзката.

„Скоро няма да можеш да си заровиш главата в пясъка -леко протегна врат през огледалото. Говореше натъртено, та да усили въздействието на думите си. - Защото целият ще бъдеш под земята.“

Правейки се на безразличен, продължих с възела на вратовръзката.

„В Караджаахмед... В гроба, където първо е погребан баща ти, после и майка ти... Там вече нищо не е останало от тях... Спомни си шепата кости, които натрупа в десния край, когато полагаше майка си над баща си...“