Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 148

Повече не издържах, спри, викнах. Каквото ще да става, няма да взема онзи пистолет. Аз съм учен, не чудовище. Оръжията са за палачите и убийците.

Така се изсмя, че огледалото се разтресе.

„Не си справедлив към покойния си баща... Той да не беше убиец?“

Не изопачавай, озъбих се, баща ми обичаше да стреля, но никога не е насочвал оръжието срещу човек. Всеки си има хоби, това беше неговото. В нашето семейство няма убийци.

„Нима? - погледна ме подигравателно и без да отделя поглед от мен, се приближи в огледалото. Можех да различа жълтите точици в така добре познатите ми светлокафяви очи. -Сигурен ли си? Никого ли не сте убили?“

Разбира се, че съм сигурен, нито баща ми, нито аз сме убили когото и да било. Ако търсиш убиец, надникни в онази кола долу...

„Та нали и аз това казвам... - измърмори развълнувано. -Ако онзи паметник на грозотата е убиец, и за двама ни ще е от полза да вземеш пистолета.“

Не, дори дотук да не бях убил никого, то сега заради оня маниак в огледалото щях да си окървавя ръцете. Пак се направих на сляп и глух; изух спокойно долнището на пижамата, сякаш той не беше в стаята, и обух панталона. Но червеят продължаваше да гризе ума ми.

„Изобщо не те разбирам. Като видиш онази откачалка, се надрискваш от страх, но не вземаш никакви предпазни мерки. Каква е разликата между вземането на оръжие и двукратното заключване на вратата, че и пускането на веригата отгоре?“

Вдигнах ципа и закопчах колана.

„Ами, ако като се качиш в колата, те напръска с невропа-ралитичен спрей или те хлопне с нещо по главата... Като се свестиш, ще се озовеш вдън гори с вързани ръце и крака. Е, ако дотогава не са ти прерязали гърлото... - подпря брадичка с дясна ръка и се замисли. - Всъщност за предпочитане е да те убие, докато си припаднал. Защото, ако иска да те разпита, тежко ти и горко... „Кажи сега, професор Мющак, какво ти разказа оная Нюзхет? А ти каза ли го някому? Говори де!“ Дори да кажеш истината, няма да ти повярва... Хич да не говорим за страшните мъчения...“

Не, не го слушах и нямаше да го слушам. Отворих вратата на гардероба и образът му изчезна. Взех си сакото от закачалката и когато отново затворих вратата, пак започна да ме тормози:

„А откъде знаеш, че е сам в колата? Може да има някой с него.“

Нали каза, че е сам, че няма никого другиго... Думите неволно ми се изплъзнаха и той не пропусна случая.

„Това беше снощи... Сега не каза, че е сам - и посочи прозореца. - Я се наведи да погледнеш... Какво губиш?“

Всъщност нямах намерение да го правя, но ако беше прав? Струваше ли си от инат да излагам живота си на опасност? Ко-гато видя, че погледнах към прозореца, рече:

„Хайде де, само две крачки... Протегни глава и погледни надолу... Може да си спасиш живота...“

Добре де, добре, рекох, навлякох сакото и приближих до прозореца. Отвън грееше ярко слънце. Отворих прозореца и чух шуртенето на топящия се сняг. Колата на Четин беше пред блока. Син голф. Но вътре не се виждаше, май някой седеше до шофьора. Или беше сянката на Четин? Протегнах шия, но не можах да разбера. Върнах се обратно вътре.