Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 146

Когато отворих очи, се озовах върху дивана в хола. Завит бях с ухаещо на виолетки одеяло, а до главата ми беше паднала книгата на Решад Екрем Кочу „Султан Мехмед Завоевателя“. Докато се изправях отново, чух шум. Някой удряше с юмрук по вратата. Какво пък сега - сънят ли продължаваше, или наистина отвън имаше някой?

25

„С празни ръце ли ще отидеш при убийците.^?с

Не бях сигурен, че съм буден, докато не отворих вратата и не видях насреща си онзи противен младеж. Главата ми беше мътна, очите подпухнали и се намирах на границата между съня и събуждането. Щом намусеният грозен асистент със сиво палто до коленете и черен шал около врата каза:

- Добър ден, професоре - не остана и помен от сън и сънливост и рипнах на прага.

- Четин!

Дали не се сбъдваха страховете ми? Или ми беше дошъл редът? Тревожно огледах ръцете му дали не носи нож или друго оръжие. Не, големите ръце в черни кожени ръкавици бяха празни. Разбрал уплахата ми, започна да обяснява:

- Обезпокоих ви, но чаках петнайсет минути...

Какви ги приказваше, къде ме е чакал?

- Нали трябваше да се срещнем при статуята на змията, професоре...

Така беше, изглежда, съм заспал. Той потисна изписаното на противната му физиономия притеснение и продължи да обяснява спокойно:

- А чакането на булеварда е проблем, за малко да отнеса глобата. Разказа ми се играта, докато убедя пътната полиция. Но понеже така се бяхме разбрали, бях принуден да чакам, естествено.

Не обърнах внимание на намека; не ми пукаше нито за пропуснатата среща, нито за проблема му с паркирането на оживения булевард. Бях зает със собствените си грижи.

- Как ме намери? - попитах тревожно.

- Не си ли спомняте - усмихна се невинно. - Аз ви докарах след погребението преди две години.

Какви си ги съчиняваше това момче?

- Кое погребение?

- На госпожа Берин... - погледна тъжно, сякаш ме съжаляваше. - Госпожа Берин, съпругата на професор Тахир... С нас беше и професор Ендер от факултета по древна история. Първо оставих него в Алтунизаде*, после вас...

- Да, да... Беше ужасно горещ ден, нали?

Ето какъв странен човек съм, не помня основното, но подробно мога да изброя детайлите. Междинни спирки между слонската и мравешката памет...

- Да, така беше - усмихна се. - Бях надул климатика докрай, но и това не стигаше... - Млъкна. По дългото му лице се изписа съмнение. - Сгреших ли, като дойдох тук?

Разбира се - да, не само не желая в дома ми да идват заподозрени в убийство като него, но и да ги срещам по улиците.

- Не, моля те, каква ти грешка - лепнах на лицето си онази прочута фалшива усмивка. - Съжалявам, че те разкарах дотук.

Май не повярва.

- Всъщност не исках да ви безпокоя - погледна ме право в очите. - Звънях по телефона, не вдигнахте. Тогава се обадих на професор Тахир и той се разтревожи, като разбра, че не сте дошли. Каза ми, моля те, намери Мющак.

Говореше като човек без лоши намерения, заставен да търпи несгоди, за да направи услуга, поне на пръв поглед изглеждаше така. Аз не бях отишъл на срещата и го посрещнах неучтиво, когато дойде да ме събуди. Но всичко това беше привидно. Нямах никаква причина да му вярвам. Защото насреща си имах изключително умни и безмилостни хора. Ако не исках да се озова в центъра на този ужасяващ заговор, трябваше да бъда умен и хладнокръвен поне колкото тях. Чух баща си да шепне над рамото ми: