Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 145

„Няма съмнение, че сте прав, султане, образец на справедливостта, но тъй като, ако не споделя мнението си, не бих изпълнил задължението си, с Ваше разрешение бих искал да кажа, че Халил Чандарлъ е възнамерявал да продължи политиката на покойния Ви баща, Мурад Победителя - мир на праха му - и не е желаел да воюва със съседите, а да поддържа мирни отношения.“

„Тъкмо исках да кажа - поде думите от устата ми, - че на Земята и във Вселената няма такова нещо като мир. Както всяка държава има един владетел, така накрая и светът ще има един повелител. Като Александър и Цезар... И, естествено, всеки владетел вярва, че той ще стане повелителят на света. Смелият го обявява открито, страхливият крие намерението си. Ако ние не ги нападнем, те ще го сторят. Ако ние не провъзгласим властта си, те ще го направят. Ако ние не ги завладеем, те ще ни завладеят. Събитията потвърждават думите ни, а бъдещето ни е свидетел. Няма нищо чудно, това е правилото - извечното, вселенско правило. И то се пише с кръв. Защото творението, наречено човек, разбира повече от лошо, отколкото от добро. И кол-кото и да е жалко, добродетелта не е по рождение. За да бъдат хората възпитани и обучени, са нужни хиляди учители, хиляди училища и още хиляди книги и десетки години. А докато вие се занимавате с това, врагът може да ви унищожи за една нощ. Затова мирът е химера, а божественият ми баща Мурад Хан никога не е бил мечтател. Водените от него битки са показали и на приятелите, и на враговете какъв владетел е. Но внукът на рода Чандарлъ, Халил, е друго нещо. Затова е оскърбително името му да стои редом с това на баща ми. И приятелят на неверниците Халил е заслужил да умре от самото начало.“

Докато Завоевателя довършваше думите си, в тронната зала се разнесе врява. Огледах се и забелязах, че златотканата завеса на стената зад трона е започнала да се топи. Да, скъпият плат ставаше на прах пред очите ми. Да беше само завесата, хайде, но и стената се рушеше, както и коприненият килим под краката ми...

Въпреки че забеляза какво става, Завоевателя не показа никаква изненада.

„Май се разделяме - каза спокойно. - Да, учителю на епохата си, времето дойде, ако имаш последен въпрос, ще ти отговоря, ако не - да се сбогуваме.“

Последен въпрос... Последен... Какъв да бъде? Разтревожих се. В моменти на паника нищо не ти иде наум. Сякаш мозъкът ми внезапно - дзън - и беше спрял. Заедно с нарастващата врява се увеличаваше и разрушението. Тронът на султан Мехмед Завоевателя започна да се разпада на малки парченца, а те се превръщаха в прах. Още преди тронът да се разпадне окончателно, беше дошъл редът на чалмата и пискюла на султана.

Разбрал, че въпрос няма да последва, Завоевателя поклати глава.

„Няма смисъл, учителю, ти пропусна възможността си, сега е мой ред да попитам. Нещо, което ме човърка от смъртта ми насам. Кажи ми, знаеш ли някой да е умрял от подагра?“

Нарастващият шум прекъсна думите на владетеля. Както Завоевателя се топеше пред очите ми, така започна да се размива и да се превръща в прах и дясната ми ръка, протегната към дрехата му. Ужасен извиках: „Не... Не...“