Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 144

Младият падишах насреща ми пребледня, сякаш отново преживяваше онези дни, и брадичката му затрепери.

„И като че този позор не беше достатъчен, та трябваше това жестоко убийство да се извърши пред очите ми - с радостни крясъци подпалиха на голяма клада живи горкия дервиш и шестимата му послушници със седем факли. Същевременно огънят, който раздухваше мюфтията Фахредин, подпали брадата му, та за малко да загине в ада, който сам сътвори. Така мерзавецът Халил изгори не само персийския дервиш, но и уважението към нас, та да слезем от трона. А ние, когато видяхме на тази проклета клада как жив изгаря като тъничък кипарис нещастният дервиш, разбрахме, че Халил е истински слуга на дявола и последвалите събития показаха колко сме били прави. Но все пак заради светлата памет на достойния ни баща и в името на миналите заслуги на семейството на везира му простихме тази низост. Веднъж обаче проявената от него не-далновидност при поканата в двореца и положението, в което изпадна като държавен мъж, затвърдиха у нас убеждението, че час по-скоро трябва да бъде отстранен от политиката.“

Забелязах как Завоевателя отново се променя, докато говори и се превръща в момчето падишах, което видях в началото. Млад, амбициозен, напорист, решен да завоюва света командир...

„Месеци преди обсадата в една безсънна нощ бях повикал Халил, защото Саруджа паша и Заганос паша непрекъснато ми докладваха за рушветите на този предател. Уплашил се, като получил поканата ми посред нощ. Влезе при мен със златен поднос, пълен с блестящи жълтици. „Какво е това, учителю?“, попитах.

Ухили се лукаво, без капка свян: „По традиция не се ходи при господаря с празни ръце - отговори. - А и тези жълтици не са мои, а Ваши. Досега ги пазех у мен.“

„Можете ли да си представите, ние бяхме на път да сбъднем мечтата на прародителя си Осман Победоносни, да покорим света, а онзи се загрижил за жълтиците. „Нека стоят при теб, учителю“, постарах се да не показвам гнева си. „Ако ми помогнеш да превзема Константинийе, ще те възнаградя с много повече.“ Посочих с ръка непипнатото легло. „Виж, от дни не съм сложил глава на възглавницата. За благото на държавата, за да прекършим враговете, трябва непременно да превземем този град. И ще го направим с Божията благословия. Но имам нужда от подкрепата ти.“

„Зарадва се, че е спасил кожата и жълтиците. „Както заповядате, султане, аз съм винаги с Вас“, започна отново да ме омайва. И тази нощ окончателно реших да го излича от списъка.“

Да оставим настрани разговора с мъртвия султан за убития от него велик везир, но дали от чувство за справедливост или от отговорност пред историята, но усетих необходимост да възразя: