Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 141

Дясната му ръка изсвистя като сабя във въздуха и прекъсна тирадата ми.

„Хубаво говориш, молла, обаче да създаваш слава, представяйки измислиците за истина, е недостойно и клеветническо, дори синът на Чандарлъ - Халил, бившият ни велик везир, който се опитваше да ни спъва на всяка крачка, не си е позволил такива необосновани твърдения. Защото колкото и да беше коварен, не беше глупав. Много добре знаеше колко важен бе за нас животът на баща ни, султана. И знаеше, че ако косъм паднеше от главата на баща ни, докато още беше здрав, щяхме да стоварим ада върху главите на дръзналите. Тоест от когото и да тръгва тази дяволска идея, тя е напълно лъжлива, черна клевета. И понеже уважаваме любовния огън в сърцето ти и знаем, че обвинилият ни в убийство е премахнат, имайки също предвид, че си учен, решихме да простим на онази жена и да те провъзгласим за невинен.“

Обзе ме пълното спокойствие, буйната радост на помилвания осъден... Понесох се по вълните на щастието.

„Хей, султане мой, чиято справедливост огрява земята като слънце...“, започнах но ръката му отново се вдигна като сабя във въздуха.

„Обаче в този въпрос има нещо неясно, включително и за теб. Защо тръгна по акъла на някаква чуждоземка и се усъмни, че сме отцеубиец? И като се усъмни, защо не дойде да ни питаш?“

Нямаше ли да го направя, ако знаех, помислих си. Кой историк би пропуснал такава възможност? И понеже не можех да отговоря, а Вие дали щяхте да ми кажете, промърморих:

„Кой съм аз, та да се изправя пред Вас? Дори да имах тази възможност...“

„Сега я имаш - въздъхна дълбоко. - Вече не сме господар на света, изтече ни времето на трона. Край на препускането от граница до граница върху белогривите арабски коне, затворени за нас са бойните полета, кънтящи от победоносни викове и звън на саби, окъпани в кръвта на неприятеля. Животът, по-жесток и от най-жестокия владетел, ни рече: времето ти свърши. Настъпи време за разговор, за поправяне на грешките и опровержение на лъжите по наш адрес.“

Усетих как потрепва гласът на великия владетел, как помръква светликът на царственото присъствие и избледняват стенните плочки. Завоевателя заговори по-силно, за да се чуят думите му. В това време забелязах как младото му чело се набръчква, брадата му побелява като без време завалял сняг, стройното му тяло натежава и младият падишах пред очите ми се превърна във възрастен мъж. Погледна зяпналата ми от изненада уста и каза:

„Не се чуди, молла, не се чуди. Докато ние, прекрачилите прага на смъртта, чакаме Деня на Страшния съд, се превръщаме в онова, за което мислим. Не си го слагай на сърце, и ти ще го видиш и усетиш... Важен е този миг. Отвори уши и ме слушай. Пред теб седи владетел. Ето ти сгоден случай да питаш каквото те интересува... А аз честно ще разкажа каквото знам...“

Какъв звезден миг за един историк! Пред мен е великият султан Мехмед Завоевателя и ми вика ти питай, аз ще отговарям. Добре, но какво да го питам? Иска се кураж да го разговоря за онова, дето ми минава през ум. Изобщо не бях в състояние да се върна към отцеубийството, но можех да питам за Чандарлъ. Щеше да бъде интересно да чуя от устата на султана отговора на въпроса, объркващ всички ни. Та нали сам той подхвана тази тема?