Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 139

Направо ме разби. Говори малко, Мющак... Много мисли, малко говори... Особено пред превзелия света владетел...

„Прекрасно Ви разбирам, господарю - казах и сведох глава. - Моля да простите на безпричинно раздрънкалия се Ваш слуга. Прав сте, сравнението ми беше неудачно. Разбира се, ние четем за събития преди години, затова понякога реалността и преданията се смесват... Всъщност отлично знам колко безценни люде са били учителите Ви.“

Думите ми не го впечатлиха.

„Както и да е... - прекъсна ме. - Да се върнем на въпроса... Кой е онзи многознайко, дето ни клевети за отцеубийство?“ Значи, беше наясно с обвиненията срещу него. Застаналите от двете му страни къдрокоси палачи ме гледаха свирепо, още малко да ми се нахвърлят. Кръвта ми се смръзна, разтреперих се целият. Опитах да се съсредоточа и да замажа гафа.

„Хей велики и честити султане, нищо не може да се скрие от Вашия блестящ душевен взор. Няма съмнение, че с течение на времето някои мизерници са дръзвали да очернят Вас, върховния ни господар, еталон за доброта и величие, и благородния Ви род заради коварните си интереси. Но колко щастливи са онези, които заедно с Вашия слуга тук са имали достатъчно разум да не повярват на тези клевети.“

Вероятно подреждането на думите в този ред независимо от треперенето ми като лист му се е харесало, защото въпреки че веждите му останаха сключени, в гънката на мустаците се появи едва забележима усмивка.

„Хей, професоре - рече рязко, разбивайки на пух и прах оптимизма ми. - Не беше ли точно ти, който си блъскаше главата как е станало всичко? Да не мислиш, че не те видяхме да прелистваш онази книга?“

Ей сега загазих здраво, веднага трябваше да предприема нещо. Сега беше моментът да се оправдая, сега или никога. Както винаги казваше Шазие, улови момента, Мющак...

„Аз, милостиви господарю“, започнах.

„Достатъчно! - викна. Изглежда очакваната топла усмивка никога нямаше да огрее стаята. - Престани бе, човек! Дръж се като сериозен учен! Бъди стабилен, уважаван учител. Престани да ме будалкаш и ми разкажи всичко.“

Стремейки се да овладея треперещите си крака, което доведе до още по-силно треперене, започнах...

„Хей, господарю на света, както знаете, една жена, отпътувала за другия край на земята, беше обсебена от странната идея, че Вие, нашият падишах, сте убили баща си, великия покоен Мурад Хан...“

Неволно млъкнах. Да кажеш на великия Завоевател, че е обвинен в отравянето на баща си, би било трудно не само за такъв бъзльо като мен, но и за жестокия Рюстем.

„Е, какво млъкна бре, молла, думай да чуем.“

„Както повелите, велики ми господарю, надарен с божествен ум и разум. Та тази жена, заселила се на другия край на света, започнала едно проучване дали е съществувал такъв някакъв инцидент...“

Надареният с божествен ум и разум падишах изригна като вулкан.

„Значи, тази непристойна жена се опитваше да ни изкара отцеубиец?“