Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 138

Не се изненадах, че знам кому принадлежи гласът. Само да не беше тази тревога... Да, бях напрегнат и изнервен. Не напрегнат, ами направо умирах от страх. Бях коленичил върху копринения персийски килим на пода. По него бяха изрисувани рози, карамфили, лалета и още много други цветя... С приятен аромат... Този мирис и тишината подклаждаха страха ми. С крайчеца на очите си виждах краката на застаналите неподвижно от двете ми страни мъже. Необичайни бяха обувките, дрехите, стойката им, всичко. Съвсем друг свят, съвсем друг мир, съвсем друго време. Дори светлината беше необикновена, макар и денем; сякаш божествена сила закриваше слънцето с прозрачно перде...

„Кажи бре, човек! Защо не отговаряш? Да не отрязаха и твоя език?“

С отрязването на езика за Акън ли намекваше, или искаше да разбере какво знам за случилото се? Не разбрах, обаче гласът вече стана нетърпелив и заплашителен, та да усетя какво може да се случи... И понеже си мислех, че ако вдигна глава, може да се изтълкува като неуважение, пробвах да отговоря:

„Какво ще заповядате да кажа, почитаеми господарю?“

Погледна ме в очите и изгърмя:

„Що за учен си ти?“

Страхът или може би уважението ми беше толкова голямо, че не успях да стана веднага.

По високите стени на стаята отекна гръмогласен смях.

„Много стеснителни били тия модерни учени... Нашият благословен молла Гюрани не слушаше ни принц, ни господар...“

И стражите се разсмяха, но възпитано... Набрах смелост от смеха им и накрая вдигнах глава. Погледът ми срещна млад мъж в златен трон с поддържана брада на широкото лице. Точно като султан Мехмед Хан от портрета на Белини. Беше облечен в свободна дълга дреха с кожен син кафтан отгоре... На главата си носеше бяла чалма с пискюл от блестящи пера... Под голямото чело, частично покрито от чалмата, изпод свъсени вежди черни очи иронично наблюдаваха лицето ми, сменящо цветовете си. Тънките мустаци над засенчената от орлов нос горна устна леко помръдваха при говорене.

„Аллах да благослови молла Гюрани, но нито веднъж не е коленичил пред трона ни... Молла Хюсрев също... Така трябва да се държат учените. Защото науката винаги е по-силна от владетеля. И по-трайна... Историята на тези земи прелива от разкази за победени владетели, пренебрегнали значението на науката.“

Окуражен от уважението му към науката, реших, че е време да изтъкна себе си.

„Разбира се, могъщи господарю. Известни са интересът и уважението Ви към учените. Толкова сте ги почитали и възхвалявали, че се знае истината за дързостта на молла Хюсреф, седнал от лявата Ви страна на сватбено тържество, да се разсърди от ревност към седящия от дясната Ви страна молла Гюрани.“

Веждите на младия султан се стрелнаха като копия.

„Само глупаците вярват на такива измислени истории.“ Тронната зала изведнъж заприлича на ледник. Никой не гъква-ше. Сам той наруши предизвиканата от думите му тишина: „Както почитаемият ми учител молла Гюрани, така и молла Хюсрев бяха велики люде, които не се интересуваха от светските облаги. Не само на маса, но и по време на посещенията ми обикновено стояха далеч от мен въпреки увещанията ми. „Изгледа ме от глава до пети.“ Ако вашите учени обръщат внимание не на науката, а на такива предания, работите са зле, професоре.“