Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 137
Ахмед Юмит
Многознайничеството му ме отегчи. Като че ли си убивал някога, възпротивих се.
„Може и да съм... - Замълча. Погледът му стана потаен. -Не е ли така? Все още не знаем какво се е случило през онези тъмни часове вчера следобед.“
Това вече беше прекадено. „Какво се опитваш да направиш“, креснах.
„Глупак - отговори ми със същия тон. - Още ли не схващаш? Опитвам се да ти помогна. Забрави за Шазие... Като момиче изобщо не те отразяваше... И докато ти още се виниш за някаква си невинна целувка, в целия Кадъкьой, от Бахарие до Каламъш, не остана мъж, който да не я е... Да, названието на този квартал не е Кадъкьою, а Кадъкьой. Разбра ли? Както го изписват по транспарантите за мачовете: „Няма излизане от Кадъкьой!“ Забрави вече миналото, върни се в настоящето... Не си отмествай погледа. Гледай ме в очите... Да, набий си го най-сетне в дебелата глава... На този свят нямаш по-близък от мен. Само от мен можеш да очакваш добро... Само аз мога да ти помогна... Вече са мои и умът ти, и разумът, и смелостта ти...“
Да, не мога да отрека, намръщих се. Преди малко ме приканваше към оръжие, към борба, а сега намекваш, че съм убиец.
Изобщо не трепна.
„Какво да правя, толкова зная. Ако знаех повече, щях да бъда по-категоричен - понижи тон, сякаш не искаше някой да чуе. - Събери си ума в главата... Ще имаш нужда от него, когато дяволските изчадия на онзи старчок Тахир Хакъ опрат острите си ножове в гърлото ти. Вземи пистолета... Нека ти е подръка за всеки случай...“
Погледът ми се плъзна към чекмеджето с пистолета. Дали не трябваше да го взема за всеки случай? Внезапно осъзнах какво правя. Дори мисълта да взема оръжие... Да убия някого, пък дори при самозащита...
Не, рекох и се изправих. Не, пистолетите и пушките не са за мен.
„Чакай! Нека ти обясня.“
Умоляваше ме, но вече не исках нито да го видя, нито да го чуя. Само ме объркваше. Обърнах се, за да не го слушам, и тръгнах към вратата.
„Значи, пак бягаш... - обади се зад гърба ми. - Значи, пак слушаш майка си. Значи, пак ще си заровиш главата в пясъка... Но от мен няма да избягаш... Винаги ще бъда с теб. Винаги ще чуваш гласа ми... Невидимо ще те следвам по петите... И дори да не искаш, винаги ще те подкрепям... Никога няма да се отървеш от мен...“
24
„Да не си мислеше, че мощта ни няма да те стигне?“
Не, не говореше онзи от огледалото. Беше по-въздействащ, по-заповеднически и безкрайно сигурен в себе си глас.
„Да не помисли, че няма да разбера какво си направил?“ Никога през живота си не бях чувал този глас, но отлично знаех чий е: на мъжа в центъра на странните събития, които преживявах от два дни. Гласът на султана на две морета и два континента, на завоевателя на Константинопол, на младия владетел, превърнал османската държава в империя. Гласът на Мехмед, син на Мурад, син на Мехмед, син на Баязид, син на Мурад, син на Орхан, син на Осман.
