Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 135

До леглото с ухаещи на виолетки чаршафи стояха две книги: прекрасната „Risale-i Garibe, която винаги четях с удоволствие, и изследването на Доган Кубан „История на град Истанбул“. Трескаво разрових и техните страници. Обърнах и двете книги и ги изтръсках, като че ли иначе не бих забелязал големия нож, но за съжаление пособието за успокоение на душата ми не се оказа там. Разочарован, коленичих до леглото. Дали напразно винях Сезгин и професор Тахир с тайфата му? Наистина ли аз бях извършил престъплението? Не, защо да съм убиец само защото не съм открил ножа? Да не забравя и дисоциативната фуга. Добре, но единствено липсата на спомен за онези часове не означава, че съм убил старата си любов. Може би по това време съм обикалял безпаметно по улиците на Шишли... През снега? Точно така, през снега... Ама нищо не съм забелязал... Е, да предположим, че аз съм убил Нюзхет, тогава кой е нападнал Акън? Мислите ми отново прекъсна първо вибриращият, после звънящ телефон. Извадих го от джоба и погледнах кой ме търси. Явно непознат, защото номерът не беше регистриран в указателя.

- Да, моля?

- Добър вечер, професоре...

Гласът ми се стори познат.

- Добър вечер...

- Май не ме познахте... Четин съм... Асистентът на професор Тахир...

Какво ставаше? Защо ме търсеше този противен младеж?

- А, здравей, Четин - опитах се да прозвуча, доколкото е възможно, по-нормално. - Не дай Боже, нищо лошо не се е случило, нали?

- Не, не е, преди малко говорихме с професор Тахир.

Както и предполагах, професорът, отказал да отида у тях,веднага се беше посъветвал със съучастниците си.

- Щели сте да ходите на Богазкесен...

Косата ми се изправи. Нюзхет ли имаше предвид? Нейното ли гърло с онзи нож...

- Говоря за обиколката по стъпките на Завоевателя...

Не, ставаше дума за Румелийската крепост. Лекцията на Тахир Хакъ на историческата сцена...

- И вие сте щели да участвате. Нямали сте кола и професорът пожела да ви откарам...

Какво пак бяха намислили тия? Или ще ме качи в колата и с помощта на лукавия Ерол и Сибел с ужасяващия поглед... Точно както Нюзхет... Посред бял ден? Не, не, нямаше толкова време, не биха посмели. Ще се опитат да разберат какво мисля, понеже знаеха, че аз съм намерил Акън. Трябваше да откажа. Но чакай! Това можеше да се окаже шансът ми. Ако действително те са убийците, нямаше какво да губя, бездруго бях намекнал на Тахир Хакъ и щях да му разкажа всичко. А утре по време на поне едночасовата разходка можех да поразпитам Че-тин. Така можех да реша какво точно да споделя с професор Тахир. Но все пак не пожелах да приема веднага.

- Благодаря, Четин, не искам да те притеснявам, ще отида сам.

Недодяланият младеж изведнъж се превърна в пример за възпитание.

- Бива ли, професоре, какво притеснение? И аз живея в Къзълтопрак*. Сутринта отивам в университета. Ще ви взема по път, колата бездруго е празна.

Следователно нямаше да ги има другите двама от бандата. Е, това е по-добре.

- Хубаво тогава, щом настояваш. Вземи ме в седем сутринта от Алтъьол, пред статуята на змията...