Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 133

Седнах на освободения от Шазие стол и придърпах вестника към себе си. Сложих очилата и се взрях в снимката. Всекидневната изглеждаше по-осветена, отколкото помнех... Или полицаите са запалили лампите, или е от фотосветкавицата... А може да е от некачествената снимка... В местоположението на старата ми любов нямаше промяна. Дори масичката с каната и полупълната чаша с вода си стоеше там... Различаваше се и петното кръв, потекла от раната вляво на шията, един пръст под „Рубинените очи“ върху бялата блуза, образувано от допира на пръстите и до гърдите. Плюшените пердета зад гърба и си стояха, както ги бях дръпнал. Главен комисар Невзат не беше променил местопрестъплението... Добре, а снимката? Кой я беше направил? Вероятно журналист, извикан от първите влезли в апартамента полицаи...

„Пак се разсея, Мющак. Какво те интересува кой я е направил? Концентрирай се в подробностите.“

Преди да кажа добре, татко, добре, концентрирам се, но на тази снимка няма детайл, който да ми помогне, погледът ми отново я огледа. Не, не можех да различа нищо по-различно от снощи. Е, ако не броим „Рубинените очи“. Че как така не съм забелязал тази огърлица? „Страдащите от дисоциативна фуга могат да изпитат затруднение при възприемане на заобикалящото ги след кризата.“ Дали наистина е така? Ами ако не е? Ако някой, дошъл след мен на местопрестъплението, е сложил огърлицата на шията на Нюзхет? Но как да разбера? От пръстовите отпечатъци по ножа за писма, ако не бях го извадил от шията и и пуснал в тъмните води на Мраморно море... Да, но те можеха да бъдат моите. Обаче поне щях да науча истината... Ами ако ножът не е моят? Как да не е, нали снощи проверих в кабинета, нямаше го... Проверих, ама надве-натри. Защото бях сигурен, че съм убиец. А сега не съм ли? Разбира се, не... Не загряваш ли, ако ножът беше вкъщи, съм невинен. Станах развълнуван... Краката сами ме понесоха към коридора. Ако снощи не съм използвал ножа за писма с ужасна цел в жилището на Нюзхет, той трябваше да бъде в кабинета ми. Защото педантичният Мющак Серхазин внимава при подреждането на вещите и приборите на съответните им места. Това, което трябва да направя, е основно претърсване, но не паническо като снощи, а спокойно.

Малкият полилей, една от малкото останали вещи от старата къща, освети кабинета като лъч надежда. Въпреки че снощи огледах, за по-голяма сигурност се отправих към бюрото, къде-то винаги е стоял ножът. Не, нямаше го. Изпразних до дъно дървения пенал. По пода се пръснаха писалката „Паркер“, която мама ми подари при завършване на гимназията, синя, черна и червена химикалка, дузина кламери и две изхабени гумич-ки. Сред тях нямаше нож за писма. Въпреки че да попадне там беше невероятно, погледнах и под клавиатурата; нямаше го. Прерових книгата на Бабингер, поставена от мен сутринта отгоре върху купчината книги вляво на бюрото, както страниците на останалите книги, но напразно... Извадих чекмеджетата и ги изсипах в средата на стаята. Подредени по дати фактури за ток, вода и газ, квитанции от вноските за апартамента, машинописни листове, дневници от последните три години, жълта острилка, печат, зелено шише за мастило, което сърце не ми даде да изхвърля, телбод, бог знае откъде дошли три пури, резервни очила за четене, останали от каменната ера компютърни дискети, дори голяма лупа... Баща ми я ползваше, но не защото не виждаше - имаше орлови очи. Никога не сложи очила. Беше купил лупата за разкош. Слагаше я върху най-любимите си пасажи в прочетените книги и ми ги показваше. Беше захвърлена и забравена в чекмеджетата. Но липсваше сребърният нож за писма с туграта на султан Мехмед Завоевателя на дръжката.