Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 131

Докато Шазие се гърчеше насреща, жестокостта ми нарастваше, сякаш онзи луд в огледалото все повече ме обсебваше. Човек причинява най-много болка на близките си. Дали е така, или е присъщо само на неуравновесени безумци като мен?

Според мен всеки го прави, защото това му създава някакво особено чувство за превъзходство.

- А защо ме чакаше на тъмно? И то в собствения ми дом... Нахлула...

Шазие беше застинала от изумление, понеже не очакваше такава реакция. Можеше да ме скастри - стига толкова, Мю-щак, ти ми даде ключове. Можеш да влизаш и излизаш когато си поискаш... Сега защо говориш така - но не го направи. Защото не очакваше такова държание от възпитания си братовчед. Защото го тълкуваше като бунт срещу установените ни отношения. Мислеше, че ми е писнало да ме съветва, направлява и наставлява като малко дете. Но аз изобщо не мислех така. Бях извънредно доволен, че има кой да ме закриля и пази след смъртта на мама. Но по неизвестни причини оскърбявах единствената, която се тревожеше за мен. „В това дете витае някаква лудост.“ Не, не си връщах на момичето заради често обиждащата ме с подобни изказвания леля... Отвътре ми идеше да я унижавам.

- Прав си - повтори. - Не биваше да влизам без разрешение.

Невероятно, тази жена, непоклатима като скала, наведе

глава. Тъкмо си мислех, че сега вече наистина плаче, когато тя извади връзка ключове от джоба на дънките и ги остави на бюрото.

- Нека ти ги върна - рече виновно. - Прав си, ти нямаш ключове от моя апартамент и не е нормално аз да имам от твоя.

Не беше нормално и да я целуна при наличието на толкова други момичета в квартала, но тя изобщо не беше възразила... Изведнъж видях в менящата цветовете си жена отсреща онова малко момиче, което целунах под магнолията. Невинно и беззащитно... Ами аз... Неугледно момче с къси панталонки... Празният поглед на баба, деспотичното поведение на татко, вечно усмихнатата мама, отровният език на леля... Две деца, опитващи се да опознаят живота, откъснати от света в старата къща... Внезапно си припомних окаяното си състояние. И се отвратих от себе си. Разбрах, че не мога повече да продължа с тази игра.

- Недей, Шазие - разплаках се. Закрих лицето си с ръце и се разхълцах... - Моля те, не ми причинявай това...

Може би исках да кажа Нюзхет... Моля те, Нюзхет, моля те, не ми причинявай това... Моля те, не ме изоставяй... Моля те, не ме наранявай... Моля те, върни се... Моля те, не допускай да те убия... Моля те, не ме обърквай... Моля те...

Не зная колко съм стоял така, защото се съвзех от пръстите на Шазие в косата ми. Застанала беше от дясната ми страна. Обхванала главата ми с ръце, притиснала я до гърдите си като на дете. От деколтираната и кафява блуза се носеше аромат на ванилия... По бузата си усещах хладината на едрите и гърди... Гальовни пръсти, рошещи косата ми... Почувствах се особено. Прегърнах я. Явно докосваше нещо в мен, защото в стаята прокънтя гласът на мама: „Срамота, тя ти е сестра...“

Веднага дръпнах ръка от ханша и и вдигнах глава от прегръдките и.

- Извинявай.