Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 132
Ахмед Юмит
- Няма нищо - каза, бършейки сълзите ми. - Няма нищо...
Щях да умра от срам, какви ги наприказвах преди малко...
Докато тя се свиваше насреща ми, егото ми растеше ли растеше. А в тоя отвратителен свят си нямах другиго освен нея. Да, може би наистина не бях нормален. Как щях сега да гледам Шазие?...
Братовчедка ми сякаш отгатна мислите ми и с две ръце обърна лицето ми към себе си. Не я виждах добре през мокрите си мигли, но усещах топлотата в гласа и, създаваща сигурност.
- Аз трябва да се извиня. Много ти се нахвърлих... Много те притиснах...
Вече виждах по-добре; по нейните страни също течаха сълзи, очите и бяха влажни.
- Прости ми, бях забравила колко важна е Нюзхет за теб.
23
Нормално беше Шазие да забрави, защото от години не бях и говорил за Нюзхет. А за какво говорех в редките моменти, когато се виждахме? За ежедневните проблеми и жилищните неволи, знам ли, за квартирантите, които не плащат редовно наема, за сезонната мигрена на Шазие, за започналите ми напоследък ишиасни болки и, разбира се, за най-скъпото ни -спомените. За живота в къщата на „Шевки паша“... Кой знае защо на отминалите години винаги се гледа през розови очила и събитията се възприемат с повече емоционалност... В такива случаи се вълнувахме най-много... И се чувствахме най-близки. Но никога като тази вечер. При положение че не бях съвсем откровен... Може би същото важеше и за Шазие. Може би в началото на разговора и тя беше постъпила егоистично. Тези „Рубинени очи“... Да не би да завиждаше на старата ми любов? Да е завиждала винаги? Опитах да си припомня как се държеше младата Шазие с младата Нюзхет. Не си спомних нищо негативно. Шазие беше уверена в себе си поне колкото Нюзхет... И защо да не бъде? Около нея пърхаха всички младежи от Бахарие до Кадъкьой... Колко красиво момиче беше... И все още е... Не, нямаше причини да завижда. Само се беше подразнила, забелязвайки семейните скъпоценности на шията на Нюзхет. И добре направи, защото се преоткрихме...
Да бях и разказал всичко, преди да си тръгне. Да бях я попитал направо дали е възможно да съм убил Нюзхет. Съмненията ми бяха излишни, тя никога не би казала на полицията. Напротив, би измислила някакъв изход. Изход? Не ми се вярва, тя самата не беше сигурна. „Съжалявам, вероятността е малка, но може да си убил Нюзхет.“ Не го каза точно по този начин. Но все пак нали намекна за някаква вероятност?
Когато се върнах при бюрото, все още си говорех сам. Да, на висок глас, сякаш отсреща имаше някой... Раздвояване на съзнанието... Човечецът беше казал параноичен шизофреник, но нали не бях му повярвал... Но какво общо има? Всъщност човечецът е отражение на съзнанието ти върху съня... Починалият преди повече от седемдесет години Фройд ти се присъни да проведе психосеанс... Ако си стигнал дотам да вярваш на привидения, работите отиват на зле... Ако малко се понапъна, ще се изкарам избраник... И какво още? Добре де, но защо стоя до бюрото? Че къде другаде, до входната врата ли? Да стоя още там като смахнат, след като изпратих Шазие? Не, драги, нямам това предвид, явно за друго съм се върнал до бюрото... Нещо, което ми е хрумнало, докато изпращах Шазие... Добре, спомних си... Исках да видя вестника със снимката на Нюзхет... Може снощи да съм пропуснал някоя подробност...
