Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 130

Колко беше сигурна, макар аз да се съмнявах...

- Не е нормално страдащите от дисоциативно разстройство да убиват - каза. - Защото мозъкът изключва паметта, не успявайки да се справи със събитията от реалния живот... За да не се сблъска с проблемите, причиняващи кризата. И макар убийството да не е приемлив способ, все пак е начин за решаване на проблема. Забравата обаче е бягство от проблемите. При теб е не само бягство от проблемите, а и от причинителите им. Поради това е твърде малка вероятността да извършиш престъпление в момент на криза.

Вероятност! Не каза невъзможност. Не е нормално, но все пак съществува някаква вероятност. Не е нормално на теория... На практика бих могъл да го направя... Защото животът е по-сложен от теорията. Теорията е само схема, грубо описание на мозъка, чиито граници все още не са установени... Или трябва да се каже на душата? Кой може да знае със сигурност какво става в човешката душа? Ех, ако Шазие познаваше моята. Да можеше да ме успокои - не изглупявай, Мющак, ти не си способен на убийство, това е невъзможно. Не беше го направила, понеже и тя не беше сигурна. Но продължаваше да го усуква, за да ме успокои или по-скоро да убеди сама себе си.

- Тогава защо са всички тия въпроси - попитах по-остро от очакваното... И по-силно... Години наред не бях и повишавал тон... А може би никога. - Щом не съм способен да убия никого, защо ме разпитваш като подсъдим?

Шазие се смути.

- Извинявай - омекна. - Не съм искала да те обвиня. Нали казах, че се опитвам да разбера - каза, сякаш не знае как да продължи. - Зная колко беше влюбен в Нюзхет - и забелязала ледения ми поглед, добави извинително: - Добре де, може би вече няма значение. Може би всичко е останало в миналото, но... - не довърши, защото неочакваната ми реакция я беше объркала. Леко удари с дясна ръка по бюрото. - Прав си, говоря глупости - виж ти, нашата упорита братовчедка се предаваше. - Нямам право да отида толкова далеч - пламъкът в черните и очи угасна. - Но знаеш, че нямам лоши намерения. Разтревожих се за теб. Внезапно ме налегнаха глупави мисли. Извинявай, беше много тъпо.

Странна работа! Не ми допадаше Шазие така да се гъне пред мен. А и нямаше никаква вина. Както каза, единствената и цел беше да ми помогне. А и размишленията и бяха напълно логични. Аз не бях честен, аз лъжех и си играех с чувствата и. „Човекът е непонятно създание, Мющак.“ Сега не можех да се занимавам с безвкусните психологически дефиниции на Тахир Хакъ. Бях твърде зает да дам урок на винаги правата, винаги направляваща ме братовчедка.

- Не ми се сърди, но наистина беше тъпо - кимнах. - Вероятно днес си имала тежък ден... Може би не ти е вървяло... И затова искаш да си го изкараш на мен...

- Не, погрешно ме разбра...

Не и позволих да продължи.

- Как така съм те разбрал погрешно? Още от вратата ме обвини в кражба...

- Кражба ли?

- Да. Нали обвиняващо рече: „Значи, си и дал „Рубинените очи“?“ Като че ли съм го направил скришом...

Почервеня и ръцете и се разтрепериха.

- Ами... Извинявай, не знаех. Помислих, че...