Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 129

- Не - опитах се да я успокоя. - Защо да се усъмнят в мен? Помолиха ме да споделя каквото знам.

- Знаеха ли за отношенията ви?

- Да, знаят, че се познаваме отдавна...

Нагласи свлеклите се очила и посочи празния стол пред себе си.

- Седни, Мющак... Не мога да мисля, докато си прав.

Я виж, щяла да мисли. Значи, я човъркаше някакъв въпрос. Без възражения се отпуснах на стола.

- Вчера... - погледна ме изпитателно. - Когато снощи си излизал на разходка... Нали не те открих у вас. Каза, че си ходил през снега... И чорапите ти бяха вир-вода...

Не пропускаше и най-дребната подробност. Явно съмнението беше загризало перфектния и ум.

- Нищо особено ли не се случи по време на разходката?

Придобих учудено поне колкото нейното изражение.

- Какво особено?

- Имаш ли нещо общо със смъртта на Нюзхет? - затрудняваше се, понеже не искаше да попита направо. Леко наклони глава вдясно и разпери ръце.

- Тоест по това време беше ли на себе си? Спомняш ли си какво си правил?

Направих се, че не разбирам намека.

- Естествено, излязох от нас и тръгнах към булеварда. На улицата децата се биеха със снежни топки. Хвърлиха няколко и по мен. После тръгнах към Мода. По наклона към пристанището имаше група младежи. Използваха наклона като писта и се пързаляха с найлони към пристанището. Загледах се в тях...

- Внезапно спрях, сякаш току-що ми хрумваше. - Шазие, какви са тези въпроси? Да не би... - понижих тон. - Да не мислиш, че съм убил Нюзхет?

- Не дрънкай глупости... Ти и мравка не можеш да убиеш.

Въпреки това не отделяше и за миг поглед от мен.

- Но снощи изглеждаше особено... А и няколко пъти си ме търсил... - и тръсна глава, сякаш да отпъди ужасяващата мисъл, минала през ума и. - Да, каза ми, че си ме набрал по погрешка... - отмести погледа си. - Знам ли, Мющак... - замълча и скръсти ръце на гърдите. - Питах те вчера, но съм длъжна да повторя - огледа ме от глава до пети. - Не си имал нова криза вчера, нали?

Макар и късно, беше прозряла истината. Всъщност винаги го правеше. Знаех, че не мога да скрия нищо от нея, но вместо да призная, че нямам представа какво крия, предпочетох да продължа играта.

- Амнезия ли? Не, ако изключим половинчасовата дрямка след обяда, много добре помня какво съм правил. И нито съм сънувал, нито съм имал кошмари...

- Кошмари - повтори многозначително. - Защо го каза?

Глупако, кой си ти и кой те хваща в лъжа? Както казваше разумният ми баща: „Говори колкото е нужно. Отвориш ли си устата, загинал си.“

- Знам ли - опитах да се стегна. - Исках да кажа, че съм спал безпаметно. - Не биваше да се ядосвам, добре би било да се правя на разочарован. - Какво имаш предвид, Шазие? -погледнах я обидено. - Че съм имал криза и през тези тъмни часове съм убил Нюзхет...

- Не, не - прекъсна ме, но този път по-меко. - Само се опитвам да разбера... Нали не сте се виждали с Нюзхет?

- Не сме... - вече можех да се покажа ядосан. - Защо не го кажеш направо... - наведох се към нея през бюрото. - Защо не попиташ дали не съм убил Нюзхет?

Отговори незабавно.

- Защото знам, че не си я убил.