Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 128

- Мислех, че е загубена - опитваше се да си спомни Шазие. - Леля я търсеше навсякъде. Дори няколко пъти и аз и помогнах. - В погледа и се преплитаха съмнение и обвинение. - Майка ти знаеше ли, че си я подарил на Нюзхет?

Свалих очилата и отговорих:

- Естествено знаеше - включи се отново царят на лъжците Мющак. - Как бих могъл да я дам, без да попитам мама?

- А защо не каза и на нас?

Вдигнах рамене.

- Щях, но мама ме помоли. Страхуваше се от реакцията на леля. Заради сантименталната стойност на „Рубинените очи“...

Обвинението започна да изчезва от погледа и, но все още не беше убедена.

- Значи, това търсене на огърлицата и ровенето из чекмеджетата...

Лепнах срамежлива усмивка на устните си.

- Моя беше идеята. Къде ти толкова съобразителност у майка ми... Да не и се разгневи леля...

Май Шазие започваше да ми вярва.

- Наистина покойната ми майка беше труден характер... Беше превърнала къщата в затвор за всички ни...

Опитах се да я утеша, смятайки, че и е мъчно.

- Не говори така, леля Шахесте преживя тежки моменти. Лесно ли е да те изоставят? И то с малко дете... Не се омъжи повторно горката, та да не отраснеш при пастрок...

Усмихна се горчиво.

- Благодаря ти за съчувствието, Мющак, но ако си беше намерила подходящ съпруг, едва ли щеше да се съобрази с мен..

Шазие винаги беше обичала повече баща си... Дори когато чичо Митхат ги остави и си отиде, не се ядоса много. Повече обвиняваше майка си. Че досадила на човечеца и насила го пъхнала в ръцете на оная млада жена.

Не мога да твърдя, че харесвах леля си, но с ушите си бях чувал, че макар нееднократно да имала сгоден случай и много от кандидатите да са били подходяща партия, ги отпратила, без да се замисли, само да не страда малката и дъщеря.

- Според мен не си справедлива... Майка ти никога не би те изоставила. Погледни нещата от нейна страна. Да бъдеш изоставена от съпруга си на тази възраст...

Черните и очи се навлажниха, долната и устна се разтре-пери. Помислих, че ще се разплаче, но силната ми братовчедка веднага се съвзе.

- И какво е станало? Защо са убили Нюзхет?

Най-сетне си дойдохме на думата. И защо да крия, аз също си отдъхнах. Защото имах въпроси към Шазие.

- Все още не е ясно - казах. - Полицията се съмнява в племенника и. Може и да си го виждала у тях.

Леко поклати глава.

- Не, никога не съм ходила у Нюзхет...

- Е, казва се Сезгин... Бил единственият и наследник. Имали и разногласия. Така твърди полицията...

- Полицията ли? - попита разтревожено. - И теб ли разпитваха?

Явно не беше срещала стрина Кадифе, иначе моята оправна домашна помощница щеше да и разкаже всичко най-подробно.

- Не знаеше ли? - запитах с цялата си невинност. - Идваха сутринта.

- Тук? Да не се съмняват и в теб? - Мълчанието ми засили тревогата и.

Да, накрая се беше досетила, че и аз мога да бъда убиецът. А не трябваше ли да го помисли още щом научи за убийството на Нюзхет? Сигурно умът не и побираше, че братовчед и би могъл да убие. Добре би било да продължи така.