Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 127

Взе вестника от бюрото и ми го протегна.

- Огърлицата на шията на Нюзхет... „Рубинените очи“, любимите на баба... Как можа да подариш такава семейна реликва?

Погледът ми попадна върху заглавието над снимката -„Световноизвестен професор по история беше убит в дома си“. Въпреки че го знаех, беше стресиращо да го прочета черно на бяло. Под заглавието имаше снимка на жена. Леко отметнала глава в плюшено кресло с цвят на шампанско... Лицето беше замазано, обаче на Нюзхет... Нямаше нищо изненадващо. Странното беше колието: „Рубинените очи“... Което подарих на Нюзхет. Но още по-странна беше реакцията на Шазие. Вместо да се усъмни в мен, тя се занимаваше с гердана на баба. Не само занимаваше, ами директно питаше. Бих излъгал, ако кажех, че реакцията и не ми допадна; значи, и през ум не и минаваше, че може да съм убиец. И нямаше смисъл да подклаждам съмнения.

- Мислех, че знаеш - отговорих и взех вестника. - Баба беше подарила огърлицата на майка ми...

Изглежда се обърка.

- Не помня такова нещо.

- Добре си спомни, Шазие - предупредих я спокойно, слагайки си очилата за четене. - Всички останали ценни предмети на баба взе леля... Всички... Само тази огърлица остана в нас.

Напразно опита да сбърчи изгладеното си с ботокс чело. Не си спомняше, но започна да осмисля, че съм прав за попадналите в нея скъпоценности на баба. А аз през това време се заех да разглеждам снимката.

За пръв път чух за огърлицата от главен комисар Невзат. Дори напразно го бях обвинил, че ми залага капан и никаква огърлица не е имало. Обаче имало... И то не каква да е, а подарените от мен „Рубинени очи“... Значи, Нюзхет още я пазеше... Дори я беше сложила за вечерта на срещата ни. Дали пък наистина не се беше разкаяла? Дали след толкова години раздяла не е искала да се върне при мен? Не, не, сега не е време да мисля за това. Отново погледнах снимката. Имаше ли обеци на ушите? На снимката не се виждаха. Колкото и да се напрягах, не можех да си спомня дали е носела обеци снощи. Сигурно не съм ги забелязал от страх. Всъщност, щом не съм видял голямата огърлица, съвсем нормално е да не видя малките обеци. За още нещо беше права братовчедка ми: „Рубинените очи“. Да, никой не знаеше, че съм подарил тази семейна ценност на Нюзхет. Не бях се осмелил да призная. Горката ми майка, до последния си час претърсваше чекмеджетата из къщи къде ли е потулила липсващия наследствен накит. И понеже не беше зла като леля, не обвини никого в кражба. А и да би поискала, последният, който би и дошъл наум, щеше да бъде едничкият и син. „Най-честното на света момче - Мющак.“ Но онова гнусно чувство, наричано любов, оставя ли честност в хората... И всъщност изобщо не бях длъжен да дам на Нюзхет „Рубинените очи“. Случайно беше зърнала огърлицата... Една вечер, когато бяхме сами в къщата... Беше я харесала, че кой ли не би... И аз, щедрият влюбен, бях казал: „Вземи я, твоя е“, като че ли беше моя собственост... Нека да не я обвинявам, тя отказа с думите: „Не, това е много скъпо, а има и сантиментална стойност.“ Не, не се преструваше, беше искрена. Не беше алчна. Но аз, царят на досадниците, върхът на лекетата, и я бях дал насила...