Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 126

Ние и те ли казах? Не, нямам намерение да всявам раздори в турското общество, спойка от непривилегировани и безкла-сови елементи. Не подценявам никого и не се обиждам никому, но в резултат на неизбежното социално-икономическо развитие бяхме лишени от красивата си страна, градове и квартали. А и аз не се посвених да се включа в тази срамна инициатива, предавайки на алчния предприемач оставената ми в наследство къща на „Шевки паша“. Не обвинявам никого, всички сме виновни или безпомощни... С единодушно безхаберие унищожихме този прекрасен квартал... Така го окачествяваше покойната ми майка... Но не наричаше квартал, а покрайнина... Прекрасната ни покрайнина...

Не зная доколко важен може да бъде за човек един квартал, но аз не бих могъл без Кадъкьой. Е, и без Нюзхет не можех, но това не значи, че съм обсебен. Колкото и да е променено мястото на бившата къща на „Шевки паша“, все още носи атмосферата на едновремешния Кадъкьою. Колко несправедливо

Квартал в Истанбул. - Б. пр.

са нарекли дошлите от Мегара гръцки заселници, основали Византион, сегашния Сарайбурну „Страната на слепите“... И дума да не става, първите заселници изобщо не са били слепи, ами загубили ума и дума, като видели този кът от рая; затова заседнали не в Сарайбурну, а на брега на Мода, проснал се кротко в морето като скрита скъпоценност, тоест на тези вълшебни брегове.

Когато слязох от маршрутката на пристанището, вече минаваше девет. И тъй като по това време не ми се щеше сам да си готвя, се отбих в един от най-старите ресторанти в Кадъкьою, на янинеца Фехми. Само зеленчукова супа и задушен праз... Отказах любимия си десерт от тиквички, за да не ми стане тежко, платих сметката и когато стигнах вкъщи, ме чакаше ужасяваща изненада: жена в тъмното, точно като снощи.

Само си помислете какво е да влезеш в уютния си дом, да заключиш вратата уверено, да се събуеш и влизайки от антрето в хола, да чуеш внезапно нечие дишане. Някаква сянка, нещо, чието място не е там... Живеещият тук от години призрак на Нюзхет? Не, не е призрак. Насреща ми стоеше съвсем истинска жена, която светлината от улицата превръщаше в тъмен силует. Не посмях да се обадя, а уплашено се втурнах към електрическия ключ на стената. На жълтеникавата светлина изплуваха не стряскащите леденосини очи, а изпълнени със съмнение черни... На бюрото ми неподвижно седеше Шазие. И също като Нюзхет не сваляше и за миг поглед от мен. Краткото успокоение за миг премина в паника. Да не би и нея? И Шазие? Потърсих с поглед нож за писма на не толкова сбръчканата като на Нюзхет шия на братовчедка ми. Слава Богу, нямаше, само кехлибарена огърлица...

- Значи, си дал рубините на нея? - движеха се само устните и, никакво помръдване на лицето или тялото... - Нямаш право на това!

На какво нямах право? За какво говореше?