Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 125
Ахмед Юмит
Изненадата му сякаш беше истинска.
- Слава Богу, жив е. Ще се оправи... Но са го пребили жестоко... И за да не проговори, му отрязали езика...
- Ох - простена. - Чудовищно... Кой го е направил?
- Не е ясно, но може да са били нападателите на Нюзхет.
- Същите ли... - и замълча. Неудачно мълчание. - Не, не мисля - каза, без да дочака отговора ми. - Знаеш наклонностите на младежа... Вероятно някой от особените му дружки...
Ето че беше намерил оправданието...
- Може би - рекох, за да не прекъсна разискването. - Но съм много объркан, професоре... Добре би било да поговорим...
- За какво?
Гласът му изведнъж се отдръпна и изстина.
- За тези събития... Трябва да ви кажа нещо...
- Казвай, де.
Прозвуча укорително. Но вече не ми пукаше.
- Не е за телефон...
Страхът му се възвръщаше.
- Много ли е важно?
- Може би... Ако и вие ми подхвърлите някаква хипотеза...
Отново мълчание.
- Естествено, ще се опитам да ти помогна - каза, след като осмисли думите ми. - Знаеш, че си важен за мен. Но какво общо има това убийство с нас?
- И Нюзхет нямаше, но я убиха...
Сам се изненадах от логиката си, но въздействието беше по-силно от предполагаемото.
- Плашиш ме, Мющак... Какво имаш предвид, момчето ми?
- Извинете, ако съм ви разстроил, професоре... Но трябва да поговорим. Мога да дойда веднага...
Гласът му потрепери и още малко да се разтревожа.
- Какво? Сега ли? Не, не съм в състояние... - я виж, предпочиташе да се измъкне. Вероятно щеше да обсъди ситуацията със съучастниците си. Или се подлагах на още по-голяма опасност? Дали тази вечер нямаше да ме нападнат? Още малко да се паникьосам, но се успокоих, когато каза:
- Сутринта ще показвам на хората Истанбул на Завоевателя. Трябва да си легна рано... Ако се съглася да дойдеш, докато стигнеш, отдавна ще съм заспал. Да се видим ли утре сутрин?
- Разбира се - отговорих, скривайки разочарованието си. - Както ви е удобно.
- Добре тогава, утре сутрин ела в кафенето на крепостта... Където ходим всички... Към осем... Разходката започва в девет. Ще поговорим.
- Благодаря, професоре... Ще се видим там.
- Добре тогава, приятна вечер...
Щеше да бъде приятна, повече нямаше да бягам, да се въздържам или страхувам. Щях да кажа истината и да предам на правосъдието убийците на Нюзхет. Или мен да тикнат в затвора... Внезапно се почувствах добре. Тъкмо да заподскачам като дете, подсвирвайки си по затрупания със сняг тротоар независимо от едрото си тяло, когато си представих лежащия в моргата труп на Нюзхет. Не на Нюзхет, а изстиващото тяло на онази остаряваща жена. Проболият ме снощи леден поглед... Настръхнах и се разтреперих. Веднага изтрих от паметта си студения блясък на сините очи, рязко повдигнах яката на палтото, пъхнах ръце в джобовете и се забързах към булеварда, който щеше да ме отведе към маршрутките на Кадъкьой.
22
Кадъкьою*. Така го наричаше мама, ние - също. Защото тази територия е била подарена след превземането на Константинопол от Завоевателя на първия кадия на града Хъзър Челеби. Затова районът е наречен Кадъкьою. Сега го казват съкратено Кадъкьой. Обаче нашият изпълнен с цветни градини Кадъкьою, където всички се познаваха, нямаше нищо общо с този гигантски квартал с нацвъкани една до друга многоетажни сгради, в които никой никого не познава.