Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 125

Изненадата му сякаш беше истинска.

- Слава Богу, жив е. Ще се оправи... Но са го пребили жестоко... И за да не проговори, му отрязали езика...

- Ох - простена. - Чудовищно... Кой го е направил?

- Не е ясно, но може да са били нападателите на Нюзхет.

- Същите ли... - и замълча. Неудачно мълчание. - Не, не мисля - каза, без да дочака отговора ми. - Знаеш наклонностите на младежа... Вероятно някой от особените му дружки...

Ето че беше намерил оправданието...

- Може би - рекох, за да не прекъсна разискването. - Но съм много объркан, професоре... Добре би било да поговорим...

- За какво?

Гласът му изведнъж се отдръпна и изстина.

- За тези събития... Трябва да ви кажа нещо...

- Казвай, де.

Прозвуча укорително. Но вече не ми пукаше.

- Не е за телефон...

Страхът му се възвръщаше.

- Много ли е важно?

- Може би... Ако и вие ми подхвърлите някаква хипотеза...

Отново мълчание.

- Естествено, ще се опитам да ти помогна - каза, след като осмисли думите ми. - Знаеш, че си важен за мен. Но какво общо има това убийство с нас?

- И Нюзхет нямаше, но я убиха...

Сам се изненадах от логиката си, но въздействието беше по-силно от предполагаемото.

- Плашиш ме, Мющак... Какво имаш предвид, момчето ми?

- Извинете, ако съм ви разстроил, професоре... Но трябва да поговорим. Мога да дойда веднага...

Гласът му потрепери и още малко да се разтревожа.

- Какво? Сега ли? Не, не съм в състояние... - я виж, предпочиташе да се измъкне. Вероятно щеше да обсъди ситуацията със съучастниците си. Или се подлагах на още по-голяма опасност? Дали тази вечер нямаше да ме нападнат? Още малко да се паникьосам, но се успокоих, когато каза:

- Сутринта ще показвам на хората Истанбул на Завоевателя. Трябва да си легна рано... Ако се съглася да дойдеш, докато стигнеш, отдавна ще съм заспал. Да се видим ли утре сутрин?

- Разбира се - отговорих, скривайки разочарованието си. - Както ви е удобно.

- Добре тогава, утре сутрин ела в кафенето на крепостта... Където ходим всички... Към осем... Разходката започва в девет. Ще поговорим.

- Благодаря, професоре... Ще се видим там.

- Добре тогава, приятна вечер...

Щеше да бъде приятна, повече нямаше да бягам, да се въздържам или страхувам. Щях да кажа истината и да предам на правосъдието убийците на Нюзхет. Или мен да тикнат в затвора... Внезапно се почувствах добре. Тъкмо да заподскачам като дете, подсвирвайки си по затрупания със сняг тротоар независимо от едрото си тяло, когато си представих лежащия в моргата труп на Нюзхет. Не на Нюзхет, а изстиващото тяло на онази остаряваща жена. Проболият ме снощи леден поглед... Настръхнах и се разтреперих. Веднага изтрих от паметта си студения блясък на сините очи, рязко повдигнах яката на палтото, пъхнах ръце в джобовете и се забързах към булеварда, който щеше да ме отведе към маршрутките на Кадъкьой.

22

„В това дете има нещо налудничаво "

Кадъкьою*. Така го наричаше мама, ние - също. Защото тази територия е била подарена след превземането на Константинопол от Завоевателя на първия кадия на града Хъзър Челеби. Затова районът е наречен Кадъкьою. Сега го казват съкратено Кадъкьой. Обаче нашият изпълнен с цветни градини Кадъкьою, където всички се познаваха, нямаше нищо общо с този гигантски квартал с нацвъкани една до друга многоетажни сгради, в които никой никого не познава.