Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 124

- Чакай, кога ще е погребението на Нюзхет - прекъсна светотатствените ми подозрения. - Надявам се да не е утре, нали знаеш, че обиколката по стъпките на Завоевателя е утре...

Значи, не анулираше нищо запланувано. Толкова ли не го беше грижа за Нюзхет? В края на краищата умрял беше негов студент, и то много близък навремето... Веднъж стомна за вода, втори път... Не, едва ли мислеше така, по-скоро не желаеше да мисли за смъртта. И най-вече се ръководеше от прословутата си професионална дисциплина или - по думите му - съвест за задълженията. Точно като баща ми, господин Фехим... „Желязната съвест на изпълняващите задълженията си както подобава поколения е единствената гаранция за националното ни съществуване.“ Наистина възпитаното в първите републикански периоди поколение беше съвсем различно.

- Ако не дойда на погребението, ще ми е много мъчно -потвърди размишленията ми. - Знаеш, че обичах Нюзхет, макар и възгледите ни да се разминаваха...

- Как да не знам, професоре, но не се тревожете, не мисля, че погребението ще е утре. Трябва да се направи аутопсия.

- Аутопсия ли - измърмори. - Защото е убита?

Любителят детектив в мен веднага оживя.

- Разбира се, трябва да научат причината за смъртта.

- Че не е ли ясна? Нали главният комисар каза, че е наръгана с нож...

За малко да кажа да, с нож за писма. С туграта на Завоевателя на дръжката... Отгоре на всичкото днес някой беше влизал в кабинета ми и ровил из компютъра ми за материали, свързани с Баязид II, син на Завоевателя. А точно над падналото тяло на ранения Акън висеше картина със Завоевателя и Джем султан. Там, където са нападенията, има препратки към султан Мехмед Завоевателя и семейството му. Какво бихте казали за това? Интересна би била реакцията му. Но не го направих и отбивайки отново темата, по която трябваше да говорим, казах тъжно:

- Да, Нюзхет е била наръгана. В шията, казват.

- Ужасно! Колко са жестоки хората, Мющак. За пари да наръгаш леля си... Горката Нюзхет! Гледай какво я сполетя. Да тръгнеш от Америка, да пристигнеш в собствената си страна и смятаният за най-близък човек да те наръга... - замълча, като че ли не можеше да проговори от скръб. - Знаеш ли дали Сез-гин си е признал?

Де да беше, колко по-лесно щеше да бъде за всички ни, но още не се знаеше дали е виновен. Добре би било да се върна на въпроса.

- Не зная, професоре. Но днес се случи още нещо ужасно. Нали познавате Акън?

- Акън? Кой пък беше той?

Говорехме за Нюзхет, но намекваше, че не познава асистента и. Не, този старчок изобщо не беше наивен.

- Акън Чотакан...

- А, онова момче ли... Не беше ли асистент на Нюзхет?

- Помагал и за проекта - наблегнах на думата проект. -Щели да се върнат заедно в Чикаго...

- Да, дочух такова нещо... И какво е станало с Акън?

В гласа му имаше напрежение.

- Снощи е бил нападнат.

- Какво? Мъртъв ли е?