Читать «Убийството на султана» онлайн - страница 118

Ако бях отрекъл, а Акън случайно му беше споменал за легендарната ни любов, всичките ми лъжи щяха да лъснат.

- Нюзхет ми беше приятелка... - започнах, решен да разкрия онази част от истината, която не би ми навредила. - Бяхме заедно дълго време. Бог да я прости, добър човек беше.

- Била и много способен историк.

- Така е... - Изведнъж схванах как съм на път да пропусна изключително удобен случай и веднага се хванах за думите му. - Ами... господин Теоман, Акън споменавал ли ви е по какво са работили? Имам предвид разработката им с Нюзхет...

- Неее, рядко разговаряхме у дома... Всъщност не се засичахме често - погледна дяволито. - Аз обичам нощния живот... По-дълго бяхме заедно на закуска в неделя. Но тогава изобщо не говорехме за работа. Защо да си кривя душата, не се интересувам твърде от история... - замълча. - Но май ставаше дума за някакъв гроб...

Косата ми настръхна.

- Гроб ли?

- Казах гроб, но имам предвид мавзолей - леко размаха баретата в дясната си ръка. - Искаха да бъде разкрита нечия гробница. Нужно било разрешение от Дирекцията на фондациите или нещо такова... Акън дори щеше да ходи в Бурса.

Бурса ли? Там се намираше мавзолеят на Мурад II. В двора на комплекса „Мурадие“... Бяхме го посетили с Нюзхет. Хълм сред засенчени от вечни дървета гробници... Беше невероятен есенен ден... Почервеняващи листа, лек морски полъх, пърхащи по фонтана на джамията гълъби... Щастие, запечатано в сините очи на Нюзхет... А градината изглеждаше някак тъжна... В тишината на отминалата слава, изчезналото великолепие, древните церемонии. Във властта на горчивата истина за преходността на живота. В усещането за сливане на определялите някога държавни, народни и човешки съдби личности със земята, въздуха и водата. Да, отдавна разложилите се тела на хората, чиито звездни мигове знаехме наизуст, чийто живот беше тема на разработките и дисертациите ни бяха на няколко крачки от нас. Не само на Мурад II, но и на любимия му син Алаедин Али, който може би щеше да наследи трона, ако беше останал жив... Каквито и да са били отношенията им, Завоевателя е уважил бащината си воля и е изпълнил повелята му.

„Да ме положат в съседния гроб до сина ми Алаедин Али. Да съградят отгоре ми четиристенна гробница. Непокрита, та да ме вали дъждът. Да не полагат до мен повече никой от рода ми.“

Освен Мурад II тук бяха погребани принцове и важни особи от османската династия... Хюма хатун, майката на Завоевателя... И, разбира се, синовете му - принц Мустафа и живелият трудно Джем султан... Обаче последен в първата османска столица Бурса е бил погребан Мурад II. Естествено, Нюзхет и Акън са се интересували от неговата гробница. Сигурно са възнамерявали да разкрият мавзолея и да изследват останалите от трупа кости. Тахир Хакъ обаче не вярваше, че това е бил проектът на Нюзхет. Но това не променяше действителността. Ето че думите на Теоман доказваха интереса към тази тема на старата ми любов. Ах, да можеше Акън да проговори... Но вместо да се тюхкам, трябваше да не изпускам сгодния случай.